България, 1991. Снимка: БТА, viceland.com
1996-1997. Не помня кога точно беше, но помня как един следобед висях сума ти време в магазина (тогава му викахме “супера”, супера на болницата) – голям, празен, с лампи и витрини от комунизма. Била съм на 11-12 години.
Имаше опашка за хляб, но опашката не се движеше. Зашото имаше купони – всички имаха купони – ама нямаше хляб. Не бяха го докарали.
И чакахме.
Явно всички сме чакали за хляб, защото ако беше за нещо друго, опашката щеше поне малко да се движи.
То пък какво ли друго имаше в магазина, а и кой ли би си дал парите… Пари, които тогава просто се топяха в ръката като сняг. Уж ти е пълна шепата, а като стигнеш то касата – всичко се стопило.
***
По едно време докараха няколко касетки хляб – само толкова, не цял камион – и аз, заедно с още 4-5 човека, минахме.
Останалите останаха да чакат. Трябва да са били 20-30 човека, не помня вече, но опашката минаваше покрай две големи празни хладилни витрини и малко покрай стената.
Друг път сме ходили с нашите да се редим, всеки с по един купон, защото по едно време даваха само по 1 хляб на човек. Тоя път обаче нямаше как – чакаше се много, а и не се знаеше кога ще докарат хляб. Дали изобщо.
***
Вратата – метална, очукана, без автоматично рамо и скърцаща по мозайката на пода – се затвори след мен.
Тръгнах си покрай витрината на магазина и пак погледнах хората вътре. Подпираха се уморено, чат-пат разменяха по някоя дума да минава времето. Бях малка, но ми стана жал за тях. Беше ми жал за българите. За нас.
От онзи ден щяха да минат близо 10 години, преди да видя Америка и живота там; щяха да минат години, преди изобщо да видя чужда страна; но дори тогава ми се стори, че нещо в тази картинка не е както трябва. Че това не е редно.
***
По пътя до нас срещнах някаква жена, която също носеше хляб. Но явно го беше взела от някой друг магазин, понеже идваше от обратната посока.
И с целия си детски акъл реших да я питам нещо:
“Извинявайте, откъде взехте този хляб?”
Тя: “Амчи от магазина.”
Аз: “Ама то карат ли вече?”
Тя: “Дааа, да, един камион от Л. (местно село) е дошъл”
Аз: “А на супера дали ще закара?”
Тя: “Ааа, че как няма, то вече има хляб”
Жената си замина, а аз от посред пътя се върнах до супера на болницата и казах на хората, че един камион от Л. е дошъл и че вече има хляб. Чу се нещо като дружно “Еееееееее!” и после всички се оживиха и почнаха да си говорят, та не запомних друго освен онова “Ееееее!”.
***
Това ми е най-ясния и най-подробния спомен от кризата 1996-1997.
Друг един спомен имам как баща ми си говори с някакъв човек на едно опърпано павилионче с две-три мръсни пластмасови маси, пак на Болницата. И аз от скука разглеждам какво има на витрината и гледам някакви цигари, пише “цигари -50%”. Викам, “Тате, тате, виж, цигари минус 50%”. А той вика “Не бе, сигурно е цигари, тире, 50%. Пак са ги вдигнали”. Обаче питахме и се оказа, че наистина било минус. Защо е било така и какво е станало после, не помня. Може пък това да е било към края на инфлацията вече.
***
Имам и много дребни спомени от онази криза. Как една вафла влияеше на семейния бюджет и как бяха пуснали един Макрокомикс на Дисни неоцветен, т.е. имаше картинки но само очертания. Рекламираха го като ”цяла книжка за оцветяване”, :) но сигурно не са имали пари да го отпечатат цветен.
Помня също как баничарницата до училище запази цената на баничките, но като тегло ги намали наполовина.
Помня и как нашите ми даваха малко повече пари за хляб отколкото вчера, понеже като стигнеш то магазина се оказваше, че пак са му вдигнали цената.
Като HR пък съм виждала стари трудови книжки, дето в тоя период заплатата е променяна всеки месец, някои – всяка седмица.
***
И помня как накрая, като направиха деноминацията през 1999, не можех да си сметна парите – 1000лв ставаха вече 1 лев и ако една вафла струваше преди 200лв, сега струваше 20 стотинки. Еми трудно си беше :)
*Впрочем по време на кризата в обращение бяха банкнотите от 1991. Не знам дали заради кризата, но според мен това са най-грозните български банкноти някога.
***
Доскоро кризата от 1996-1997 беше просто “кризаТА”. Защото в скорошната българска история (след 1989) нямаше друга като нея.
Сегашната криза от 2009 още не е взела такива размери – и да се надяваме, че няма и да вземе.
***
А ето какво пише Теодора в свой коментар на kadebg, който стана и причината за днешния материал:
“Всъщност в България една от “големите депресии” беше през 90-те години на миналия век /1996-97 най вече/. Аз понякога се майтапя с майка си и нейната крайна пестеливост, но много често се усещам, че започвам да действам като нея.
А и все пак имам спомени от времето, когато баща ми, който е старши научен сътрудник, караше допълнително такси, за да се изхранваме. Колкото и смешно и трагично да звучи дори купуването на тоалетна хартия влияеше на семейния бюджет.”
Няколко семейни приятелки, по-големи от мен, разказваха как по време на въпросната зърнена криза редовно са месили хляб (майка ми също, имам я на снимка :) или са правели мекици и баници, за да има какво да се яде.
И една прясна история от М.:“По време на кризаТА през`97 учех във Велико Търново. Беше зима и сняг беше блокирал достъпа на хората от общежитията до града. Нямаше GSM-и(естествено), нямаше никакъв транспорт. До магазините в центъра можеше да се стигне през Турската махала по тясна и стръмна пътечка. Когато инфлацията стана неконтролируема, събрахме всички налични пари, съставихме списък с най-необходимото и излъчихме “куриер”. Човекът се добра до града, видя цените
в момента, чрез уличен телефон позвъни до стаята на портиера, кадето го чаках аз. Човекът вдигна слушалката и обяви:”Има хряб, сирене, мая и шампоан “Коприва”. Брашно никъде няма.Но не
стигали парите. Можел да вземе от приятел. Пита – да купува ли?” Не знаех какво да отговоря. Бяхме си дали всичките пари и тези, допълнителните, просто нямаше откъде да набавим, а трябваше да ги върнем бързо, преди да ги “изяде” инфлацията…
В крайна сметка, “куриерът” купи поръчаното, по-точно – наличното… Паричките върнахме, но като продукти. За вечеря понякога имаше само филия хляб и бульон от 35 ст. пакетчето. В пилешкия имаше и нещо като магданоз, затова го предпочитахме…
И още нещо, което няма да забравя. Една вечер се почука на вратата ми.(Действието се развива в
общежитията.) Отварям – непознат. -Имаш ли хляб? Дадох му. Благодари и си тръгна. Повече не го срещнах. След два-три дни се прибирам от лекции. Пред вратата ми имаше бурканче домашна лютеница…
Бяха трудни, но по-човечни времена.”
***
Можете да споделите вашите спомени от кризата 1996-1997 за идните поколения в коментарите.
Вашите истории (за кризата или не) може да изпращате на kadebg.com/story
