България или чужбина за децата?

Днес ви представям една читателска история като продължение на темата “България или чужбина”, с леки редакции от мен.

(Ако пък искате да видите и нашата история, започенете оттук: Заминаваме за Англия! )

Привет, Рая,

Позволявам си да ви пиша, защото прочетох няколко от вашите статии и ми допаднахте с цялата си искреност и желание да помагате на хората с информация. Следвайки същото мото си позволявам да споделя с вас един огромен житейски опит (за скромните ми 37 години- да стане ясно, че не са 70! ) и да ви помогна, ако мога, да избегнете грешките, които аз и съпругът ми направихме, живеейки в чужбина цели 13 години.

От тук насетне ще продължа на ТИ, надявам се е ок. Ще се опитам да съкратя историята, тя не е нещо изумително като например направих еди-какво си и се излекувах от нелечима болест, а е по-скоро бавно осъзнаване на правилните неща в живота, но е достатъчно поучителна.

За млад човек е абсолютно препоръчително да отиде навън и да работи. Там нищо не се постига с връзки, само с двете си ръце, личностни качества и знания. Учиш се на дисциплина и труд, на упорство.

Аз заминах за чужбина през 2000г., когато бях на крехките 22 години.

Там се запознах с бъдещият си съпруг, той беше заминал преди мен. Може би 2-3 месеца, след като бях стъпила в онзи огромен град, поисках да се прибера до България, и ако не беше той, може би никога нямаше да се върна, защото това време е достатъчно да прецениш дали една среда е „твоята“ или никога няма да бъде такава и винаги ще си емигрант, различен. Въпреки, че в чужбина бях много високо ценен работник и в последващите години кариерата ми се развиваше супер успешно, тоест много добре се приспособихме, винаги си останахме вечно страдащи по родината и всичко ни липсваше – природата, хората, морето, бабите, селото и кокошките, мириса на сено, изгревите и залезите, бръмченето на пчеличките напролет.

За кратък период от време и двамата постигнахме професионални успехи. Синът ни се роди през 2004, а дъщеричката ни през 2007. Вече имахме солидни кариери и много комфортен начин на живот.

Всичко това обаче дойде с цената на емоционалното и психическо здраве на нашите деца. Буквално. Средата беше такава, че забързаните родители не могат да имат кариера без да имат домашни помощници и гледачки. (Нищо, че имахме и баба.) Ние също. През 1-2 години ги сменяхме.

Майка ми се грижеше за сина ми, защото аз бях постоянно на работа (професия като моята изисква страшно много време, аз бях director of events  в огромна компания). В последствие тя се прибра в България, а нашето малко момченце се почувства изоставено и захвърлено. Но ние изобщо не сме си дали сметка, че това се е случило и че е имало такъв ефект върху него. Той спря да се храни, мъкува, промени се настроението му. Мислехме си, че е детско  капризничене. Постепенно фазата отмина.

Роди се дъщеричката ни. И нея я метнахме на гледачка, защото ние пак заети да правим кариера. Бяхме много активни хора, с много познати и връзки.

И така животът си вървеше, с много стрес, без никакво реално общуване между нас като родители и децата ни. В свободните дни гледахме ние да се наспим, защото човек просто каталясваше от умора, а те децата има кой да ги гледа, пред телевизора. Или излизаме на семейни басейн/после кафенце или вечерно хапване в мола с приятели с деца – пак българи. Но някак повтаряемо до болка. Без спонтанност, без природа, на лепкава жега. Той ходеше на училище – почти без никакви знания, без приятелчета (много враждебно място за деца, които са малцинство), без самочувствие…

Когато стана на 8г ни казаха, че детето има детска невроза, с наченки на същите симптоми и при сестра му, и че трябва спешно да вземем мерки.

* * *

Сега на този етап си давам сметка, че са преекспонирали ситуацията, но тогава ми дойде като леден дъжд.

Аз стегнах куфарите и се прибрах в България, а след няколко месеца се прибра и съпругът ми – след като продаде коли, покъщнина и целият ни живот.

Първоначално бяхме в шок, културен и всякакъв. Живяхме в неголям град и за 4 болезнени месеца се опитахме да наваксаме това, което като родители не бяхме постигнали за 8 години от живота му. Аз изчетох сума ти книги за отглеждане на деца, и с помощта на специалист стъпих на краката си.

Започнахме с най-малкото – реда и дисциплината в къщи. Минахме през доверието- той не ме слушаше (или когото и да е било), защото нямаше доверие на никого. Как да има, като ние не се бяхме постарали да го научим на доверие и уважение, на любов. Той любовта я разбираше като =купуване на нещо. Нямаше друг духовен смисъл.

Сега сме едно малко сплотено семейство (чукай на дърво), което в сравнение с преди живее почти бедно, въпреки, че и двамата работим и сме на страхотни позиции и заплати. Сега фокусът ни е върху отглеждането на съвестни деца и хора, на стойностни човешки същества.

Най-доброто решение, което някога сме взимали като семейство беше да се приберем в България. И не защото в чужбина нямахме перспективи – напротив, загърбихме много луксозен живот и много сериозни кариери, но осъзнахме кое е най-важното в живота – отношенията ни с децата и задължението ни към тях.

* * *

Та за какво иде реч, виждам че сте тръгнали навън да постигате вашата мечта за по-добър и по-уреден финансово (или професионално) живот. Може би не виждате смисъл в България, на фона на политическата ситуация, или ви е писнало от манталитета на българина.

Искам да ти кажа, че навън не е по-добре. Единственото „по-добре“, което рано или късно се случва, е в професионално отношение. Ако си работен млад човек, има мегдан за развитие. Обаче това изобщо не е най-важното. Това професионално развитие се случва с цената на какво – работи се много (много, ама много повече отколкото в БГ), стресът е в пъти повече, времето лети. А малкото момиченце има нужда от една спокойна мама и един тати, които да го учат на важните неща в живота. Няма нужда от nursery / kindergarten…където обстановката е враждебна и манталитета на хората е много особен (особено спрямо източно европейци). Детенцето има нужда от катерушки, от това да тича из полянките, от контакт с роднини, от рутина и повтаряемост.

Задаваш си въпроса струва ли си да стоиш в чужбина за един „добър, но не-кой-знае-какъв стандарт“? Отговарям ти НЕ. Обяснявам защо. Аз се бях обзавела с нов-новеничък Мерцедес от магазина. Мъжът ми пак с Мерцедес. Изкарвахме много пари. Можехме да си позволим каквото си поискаш. От материални придобивки, до гледачки, до бижута, до излизане по ресторанти и заведения, до ядене на сушита и каране на джетове през уикенда. Какво ли не. Не ограничавахме децата с нищо – просто формулата е следната: работиш много и здраво-съответно получаваш адекватно заплащане и съответно си заслужаваш стандарта.

И защо не си струва?

Защото в душата е пусто. Винаги съм съзнавала, че да се живее повърхностно, материалистично, консуматорски е просто грешно. Смисълът на живота се състои в друго. А в онази обстановка той тотално се губеше. Да не говорим какъв пример беше това за децата ни (или по-скоро липсата на такъв). В крайна сметка, везните рязко се наклониха в полза връщането ни и то беше шок за всички околни, с изключение на нас самите, защото го чувствахме като правилно (в ретроспекция стягането на куфара и загърбването на цял един 12 годишен живот, и гмуркането в дълбокото с двете деца, без дом, и без работа е било много глупаво и рисково, но се осланяхме на максимата ,че в къщи и стените помагат).

Казвам го от позицията на човек, който е загърбил един много комфортен начин на живот (да не говорим, че и половин живот кариера), и който по трудният и болезнен начин научи кое е важното в живота – децата ни.

* * *

След прибирането в България, както бяхме по-спокойни така и бяхме дълбоко притеснени. Ставам сутрин рано, приготвям децата, спретвам къщата, пазарувам и….нямам какво да правя.При целия ми капацитет станах домакиня. Съпругът ми се яви на интервю в един голям град, взеха го веднага, взе си квартира и живееше там от понеделник до петък, а в петък се прибираше при нас. И така не ни хареса, искахме да сме заедно.

Намерих си работа в големия град, при него. Хайде наново стягай куфарите и местим целия катун. Живяхме 1 година на квартира, след това пратихме децата на ваканция на село и търсихме да купуваме собствено жилище. Огледахме повече от 25 апартманта, агентът се чудеше как да се отърве от нас, накрая се спряхме на 1вия, който огледахме…ипотека, едно по едно… Нямахме маса за хранене в току-що купения ни апартамент – майсторите правят ремонт в кухнята, аз готвя на печката в детската, и мия съдове в банята, и сервирам храна върху две пластмасови кутии за играчки (от Икея), импровизираната маса!и седим върху надуваемо легло! Мога да напиша книга за силата на човешкия дух въпреки, че на фона на хора, които преодоляват какви ли не недъзи и изкачват върхове моето ядене на земята едва ли е някакво геройство. :)

Сега ние имаме невероятна гледка към целия град и си пия кафето всяка сутрин на терасата. Май целият град мирише на липа. Няма такава красота. Градът не е голям (по моите стандарти), спокоен ми е, а в същото време има всичко. Всъщност предимството е, че децата ще израстнат спокойни и ще играят навън. Знаеш ли колко е важно това. Да играят пред блока сами, да ходят до магазина,  до училище. Излизат, карат колелета, пътуват сами с градския, ходят на тренировки, пускам ги на парка с приятелчета – това ги развива като хора, да са самостоятелни, да разчитат на себе си. В чужбина бяха под един стъклен похлупак, на климатик, излизаше се само по моловете, общуваха само с избрани деца… толкова лабораторно детство до нищо хубаво не води.

* * *

Двете държави (в твоя случай Англия и БГ) са изключително различни, но според мен съпоставянето на едната с другата и плюсове/минуси е загуба на време. Човек е приспособимо същество, може да живее и в едната и в другата среда. В Англия, с всичките им закони и правила (в нашата чужбина в не по-малка степен), идва момент, в който системата пречи (сама си се убедила) и не помага на малкия човек, липсва човешкото, прекомерно се осланят на системата и всякакви изключения не се допускат. Това пречи на развитието на самото общество, честно казано.

А аз като родител прецених, че искам моите деца да могат всичко това, да живея в среда, която да ги направи пробивни, гъвкави, успешни, такива, които ако не харесват нещо, стават и го променят, активни граждани, а не пасивни свидетели.

Праволинейните западняци какво правят, вечер след работа се напиват до пълна загуба на съзнание и така до утре. Там виждам една поредица от работни мишлета, сиви, уморени, без мечти, но за сметка на това удавящи тъгата с алкохол. Работа, работа и пак работа. Стрес до небесата, някакво неистово надпреварване с времето, кратки срокове за всичко, култ към материалното.

За сега ти харесва да има ред на нещата и това е нормално, нормално е да очакваме всичко да е в ред, държавата да си върши своята част от задълженията, за да може и ние като граждани да си вършим нашата и така всичко да си тече нормално, всеки да спазва законите. Да, но реалистично погледнато това е някаква утопия. Човешката природа е такава, че все някъде бушоните избиват.

* * *

Спомням си бях малка, може би на 15г и много искахме да играем баскетбол с децата от блока. По съвет на баща ми написах писмо до кмета, всички деца се подписахме. Какво направи Кмета, разпореди се на местния завод да даде железа/материали и татковците направиха истински кош, бетонираха го. Това за цял живот ме научи, че има пряка комуникационна връзка и човек може да влияе на развитието на града си.

Аналогично, миналата година, минавайки през подлеза, някакви момчета стреснали моят син. Уж го хванали и питали има ли пари. Какво реално се е случило, предвид склонноста на сина ми да драматизира, не знам. Но тогава съпругът ми потърси полицията, която направи разследване, не намериха момчетата естествено, но пък от кметството се разпоредиха да се заварят вратите на малките складови помещения в този подлез, за да се предотврати възможността там да се събират съмнителни лица и обновиха осветлението на целия подлез.

* * *

Иначе си много права, че проблемът на едно общество не е само властта- злопупотреба с власт е имало от край време, във всички общества, от египтяните през римпляните до Тръмп. Самите ние сме решението. Аз лично смятам, че липсата на образование е в основата на нещата. Масово хората са неграмотни и от там като домино ефект проблемът се мултиплицира. Затова си мисля, че тази политика, да се инвестира в образованието, да се инвестира в заплащането и от там да расте уважението към учителите ще даде шанс на това общество. Но тук идва моето задължение като гражданин и като родител. Искам да живея тук и да помагам на тази страна да расте, като децата ми живеят и пускат корени тук. Стигнала съм до дози извод след безбройните години навън.

От друга гледна точка, относно възпитанието на децата в тази обстановка тук, споделям ти моето мнение.  „Това, че си учим децата да са нагли и нахални, защото “всички така правят и моето дете ако не прави така, ще го смачкат”- ами моят син е реален потърпевш. Много различен, много индивидуален, изцяло неразбран от съучениците си.

Всичките дрязги, противоречия, ситуации, които за него са проблемни всъщност са възможности, в които да провери себе си, да подобри себе си, да бъде по-добра версия на себе си, от човешка гледна точка. Лесно е бъдеш добър човек в обстановка, в която всичките взаимно се уважаваме и се поздравяваме и сме любезни, но не е никак лесно да бъдеш добър човек (с добрина в сърцето си), ако някой те обиди или нарани. Споделям го с теб като родител, който съзнава, че това е възпитателно, полезно даже, за тяхното развитие като хора.

Тенденцията „Терминал 2“, както я наричаш според мен не е лошо нещо. Живеем в глобален свят, хората пътуват, образоват се, пробват нови възможности. Длъжни са на себе си да опитат, да преживеят, да преценят кое е най-добре за тяхното собствено личностно развитие. Въпросът е, че тук в БГ трябва да се наблегне на българското самосъзнание. Това трябва да се възпитава, да се насажда в хората, за да може където и по света да се намират, с гордост да казват че са българи. Това леко е изпуснато в годините на прехода, защото в стремежа на родителите ни да се възползват максимално от демокрацията, са пропуснали да възпитат в нас гордост от това, че сме уникална нация и в резултат моето поколение сме живяли малко така без корен и сме допуснали да се разпилеем по света. Е, да, обаче има нова тенденция – хората от моето поколение се връщат, живяли и научили супер много неща навън, и се установяват тук, за да налеят знанията си тук.

Затова казвам, че съм сигурна, че ще се върнете. Защото тук животът има смисъл :) Банално, но факт.

Хареса ли ви това? Вижте всички материали в Архива, направете си абонамент по email, или потърсете kadebg във Facebook!

20 thoughts on “България или чужбина за децата?”

  1. Пиша, защото и аз съм била в чужбина. Върнах се в България. Но времето прекарано в чужбина – Холандия, беше изключително ценно за мен. Даде ми много неща. Това, че някой ден се връщаш, няма значение. Никога не съм съжалявала за годините прекарани там. С носталгията никога не се свиква. Върнахме се заради носталгията, НО и заради много добрата работа, която си намерихме тук, благодарение на опита натрупан в Холандия. Аз мисля, че време за децата винаги може да се намери. И тук вече ангажираните майки прибягват до гледачки и не е в това проблема. Вие сте го решили по своя начин, но да купуваш мерцедеси, означава много висок стандарт и стресова кариера. Това го разбирам. Но не чужбина е виновна за това, а вашите приоритети, които сега сте преоткрили. Добра работа и семейство могат да се съчетават добре. Аз вярвам в това. А дали Рая ще се върне или не, няма значение. Просто в различните етапи от живота си взимаме и различни решения.

  2. Колкото хора, толкова и мнения.
    Не мога да се съглася, че само в чужбина хората съсипват личният си живот заради кариера.

    Мен лично животът в чужбина ме научи, че:
    * В България ежедневието е изпълнен с много повече стрес
    * Една от причините за по-ниския стрес при живот в развита държава е наличието на ред, който се спазва, за разлика от България, където корупцията царува на много ниско ниво, но и хората са надъхвани да нарушават правилата чрез широко разпространеното и толерирано усещане за безнаказаност
    * В чужбина природата не е по-скапана, даже напротив
    * Черно море не е най-синьо, но това го зная и всички българи, които са избрали да почиват в Гърция
    * Няколко големи български града са в челото на списъка по замърсеност на въздуха в Европа – това също не е бонус за родината ни и е по-скоро фактор да стоим далече от нея
    * и още много, малки и не-толкова малки неприятни неща, които ни разочароват всеки път, когато посещаваме близките си в България

    Хубаво може да се живее навсякъде, но ако някого това се изразява в каране на нов мерцедес и вечеря в мола – в България това не е по-трудно постижимо. В крайна сметка живеенето под похлупак е личен избор, съзнателен или не, в България или чужбина…

  3. Моята дъщеря живее в България. Със съпруга й имат висок (за България) стандарт и две сладки дечица на по 5 години. Двамата имат време за децата само вечер, когато са толкова преуморени, че искат само да сложат децата да спят и да си легнат и те. В събота излизат сред природата, но в неделя ние, бабите (също работещи и имащи свой живот), помагаме, за да могат нашите деца да си починат. В резултат всички сме изнервени. Не ми се мисли какво ще стане, когато децата станат ученици.

    Друго младо семейство, с добър стандарт в България, замина преди година за Англия. Мъжът е на подобна в България позиция. Работи два пъти по-малко часове, получава четири пъти по-високо заплащане. Най-важното, чувства се спокоен и удовлетворен. Жената се занимава с децата, защото така иска. Двамата намират достатъчно време за общуване с децата, за обиколки в околностите, за разходки сред природата, за спорт. Децата са щастливи с английското си училище и голямото, на 9 години, категорично твърди, че не може да става и сравнение с българското.

    Моят партньор е от Уелс. Живеем и работим в България. На мен ми харесва неговото възпитание, отношението му към мен, спокойствието му, коректното му отношение към хората въобще. Когато шофира, дава път на другите, толерантен е и не смее да пийне и капчица алкохол. Когато даде път на жена с торби в магазина, се учудва, че не получава дори елементарното “Благодаря Ви”. Такива качества са пряко свързани със средата, в която живеем, нали? Дали може да се постигне в условията, в които растат и се възпитават нашите деца в България? Колко хора у нас учат децата си да са добри хора и да спазват правилата?

    Различни съдби, различни мнения, различен поглед към живота и ценностите. Всички сме различни. Нека не даваме крайни съвети, нека споделяме, за да информираме и всеки да прецени според собствения си мироглед и възможности.

    Важното е, че имаме свободата да избираме и да опитваме.

  4. Съгласна съм с всеки ред в тази статия!Този ” филм” и аз го гледам и виждам ,ей така през очите ми минава като лента всеки миг, всеки ден,който големият ми син нямаше правото да изживее с приятели в България.Дано си струва поне….Но за малкият, съм твърдо убедена,че му дължа спокойно и щастливо детство в България!Мисля си, че можем да направим истинска преценка едва,когато осъзнаем,че парите не са мотивът на човешкият роботизиран живот.♡♡♡

  5. Чудесна статия!
    Благодаря на авторката и за споделянето на Рая!!!

    По принцип съм съгласен с казаното в статията, но в малко по-различен аспект. Просто има сериозно западане на западна Европа. Не само във финансов аспект, но и в социален, културен, обществен – какви са тез няколко милиона арабски имигранти + огромно количество редовни имигранти, европейците деца не раждат ли? Европейската цивилизация е в подчертан упадък (пред израстването на Китай) и това прави живота в България (по принцип не особено лачен) да изглежда приемлив + винаги е хубаво да живееш в родината си.

    Съгласен съм и с досегашните коментари. Само да допълня Джени:
    “Важното е, че имаме свободата да избираме и да опитваме.” – Да, но за всяка монета, милиметър и килограм Свобода има Точно толкова Отговорност! Ето там се издънваме като общество…

    Да кажа и аз нещо авторско: Често се чудя (не къде сбъркахме – очевидно е!) Какво може да се направи и къде в момента е проблемът. Виждам, че е в липсата на правила и безнаказаността на Всички нива. Виждам (много важно!), че съвсем са се скъсали всички връзки между поколенията! Даже между родители и деца – няма разговор, няма доверие, няма прехвърляне на know-how, всеки си е захапал смартфона/таблета/телевизора или поне е така в общия случай.
    А самата капиталистическа система (лишена от сериозен конкурент), започна силно да се изражда и отдалечава от понятието демокрация, толерантността се изражда в толерастия – тоз социален пол през носа ще й излезе на Европа… Все симптоми за вървящ упадък. Това може да продължи дори 100 години, но все надолу. Правя аналогии с рухването на Римската империя.

    И продължавам да се чудя. И не успявам да реша и направя нищо категорично (за мой срам), поне засега. Ами сега? Дотук ли бяхме? Знаете ли, че циганското малцинство вече ражда повече деца от българското (засега мнозинство)? Тоест след 4-5 години, като се каже първолаче, ще се разбира циганче. След 18 години младеж = млад циганин…
    Както винаги, решението би трябвало да е в обединението, на колкото може повече добри/прогресивни сили. Ама как на практика? Напоследък сме народ от единаци, малко му изпуснахме края на индивидуализма… Опитайте се да дадете съвет на някого – всеки си знае всичко (Не акъл, а пари ми дай!). Чуваме по телевизия и радио, че 75% от населението живее с напълно неприемливи доходи – колко често чувате някой да поиска съвет? “Имам финансови проблеми, ти се справяш добре – може ли да се поговорим и да ми дадеш някой съвет?”, “Имам в повече едни пари – можеш ли да ме посъветваш къде да ги инвестирам?”. Никой не ги задължава да последват съветите, ама попитай 5-10 човека и постъпи по най-оптималния начин след това.

    Та това е още една полза от моя коментар – моля ви за съвет, кажете ми, научете ме: Какво да правя/вим, та някак да се оправим и да заемем “достойно място сред другите европейски народи”?

    ПС: Не говоря за себе си – имам си добра професия, справям се и не съм за ожалване.

  6. @Джени
    Да, разбира се че има заети родители и в България. Въпреки всичко обаче аз мисля, че у дома винаги ще е една идея по-лесно. Най-малкото, както казвате, поне в неделя може да оставиш на някого децата. В чужбина такава опция няма – не и за обикновени хора като нас.

    Също така средата за децата е различна. Нашето не се чувства изолирано, но пък не е съвсем свободно. Игра на улицата няма (времето не позволява). След заетостта на родителите, това е вторият проблем, споделен от авторката на писмото.

    А относно възпитанието на хората в България – всякакви хора има. Тук в Англия са по-културни, вярно е. Но то малко нации са толкова възпитани като англичаните :)

  7. Абсолютно се подписвам под всяка дума на статията!
    Аз живея 16 години в Лондон, постигнал съм максимум от кариерата си, живея охолно, но не богато. Практически е невъзможно да живееш богато в Англия. Стандартът е много висок.

    През последните ми няколко прибирания в България все повече не искам да си заминавам обратно в Англия. Там където 99% от хората са социопати, няма никаква природа и всичко е изключително скъпо.
    И преди някой да каже, че проблемът е в доходите ми – моите доходи са около 250,000 на година, но това не е много за Лондон! Комфортно си живееш, но не богато!

    В Англия се ходи за ограничено количество години и план за връщане. В БГ си е най-добре.

  8. @Andrew – с 250 хил. на година ако не се живее богато, тогава не знам какво :О

  9. @Рая,

    Да, хората обикновено реагират с шок на такива пари, но всъщност те не са изключително много. Например:

    От 250к остават чисто 11к (имам пенсионни удръжки и застраховки)

    За жилище + сметки 4к
    Разни месечни такси по фитнес клубове, професионални клубове, телефони, пилатес, бюти, автомобил и т.н. отиват 1к
    За храна, чистачка, бебегледачка и излизания навън отиват 2к
    За частно училище 1к
    За пътувания и туризъм (всеки 2 месеца сме някъде за по 3-4 дни) излизат 2к
    Остават 1к – като приспаднеш дрехи, гаджети, здраве (зъболекар, частен лекар) и вече нищо не остава.

    Както казах – 250к са за охолен живот, но не и богат!
    Много неща не можеш да си позволиш – летене първа класа, луксозни хотели и дестинации, луксозни автомобили, скъпи хоби-та (мой приятел си има едномоторен самолет и си лети с него – струва му около 2к на месец – аз не мога да си го позволя).

    Единствено, че пазарувам храна без да гледам цените, но във всичко останало трябва да си правиш сметката.

  10. Хората имат различни приоритети и гледните точки са много. Специално за Лондон, познавам няколко души, които са живели или живеят там, и всички освен един или вече са се върнали, или планират да се върнат. Интересното е, че някои от тях тръгнаха за Лондон със съвсем различни очаквания, насадени от познати/медии/интернет, но в последствие са разбрали, че действителността там не е точно розова, а тук не е точно черна.

    Във всички случаи животът в чужбина помага на човек да почерпи от западната култура и да се запознае с позитивите и негативите ѝ, пренасяйки част от позитивите ѝ в България. Аз виждам как се променя манталитетът на хората при престой на запад и как връщайки се, учат и околните на това. Човек по човек, българското общество се променя.

    Бъдете промяната, която искате да видите. Прост и банален, но ефективен начин да покажем по-добрия начин на околните и да им помогнем да се променят. Защото манталитетът не е нищо повече от изградени навици и вярвания, а те от своя страна са силно податливи на невидимия социален натиск на околните/обществото. Всеки един от нас индивидуално е отговорен да налага такъв натиск върху хората, които трябва да бъдат променени в името на обществения интерес.

  11. На въпроса:
    България или чужбина за децата?
    Моят контра въпрос е:
    Трябва ли родителите да лишават децата си от РОДИНА???
    Имат ли това морално право?

    Относно реализацията на родителите и децата им в родината или в чужбина.
    В глобалната капиталистическа система, хората от средната класа навсякъде са хамстерите които въртят колелото и.
    Повечето българи и тук и в чужбина попадат в капана на средната класа.
    В тази система където и да живееш и работиш, ако получаваш средни доходи ще си нейн хамстер до гроб. Със средните си доходи в края на месеца човек е почти на нула с парите.
    Системата съвсем целенасочено така е конструирана!!!
    Как да се измъкнем от капана?
    За да се измъкне от това положение човек трябва да натрупа знания, умения и качества, които да му позволят да получава поне двойно на средните доходи за съответния район.
    Също усърдно да спестява и умело да инвестира поне 30% от доходите си достатъчно дълъг период от време.
    В тази връзка, не съм убеден, че България през 2018г. е по-лошо място от UK например.
    Колко ли процента от българите в западна Европа получават двойно по-големи заплати от средните? Струва ми се под 10%.

    Има много професии към които могат да се насочат децата ни в България с които да получават поне 2 пъти по-високи заплати от средните за съответния град и да си подредят полека лека живота прекрасно.
    Проблема пред всеки човек е доколко има амбицията и волята да придобия съответните търсени професионални квалификации.
    …..
    Вижте най-дясната колона от линка в Numbeo и поразмишлявайте върху нея.
    https://www.numbeo.com/cost-of-living/rankings_current.jsp
    Средните доходи в София вече имат малко по-висока покупателна сила от ВСИЧКИ околни балкански столици!!!
    Средната заплата в Пловдив дори бие по покупателна способност същата в Будапеща и Букурещ!
    Ноооо, пак ще повторя мнението си- със средни доходи сте в капана ИМ до живот.
    Измъкване няма. Без значение дали става дума за Лондон, Берлин или друга бляскава столица.

  12. @Andrei Markov – Дори да приемем, че е така, въпросът невинаги опира само до парите.

  13. @Andrei Markov – Дори да приемем, че е така, въпросът невинаги опира само до парите.

  14. Привет на всички :)
    Статията ми хареса много, както и коментарите.

    Смятам че, сме се появили на този свят за да добавим нещо добро, красиво и положително за нас или за хората около нас. Обграждането с пари и ценности не бива да се превръща в цел номер едно. Да важно е животът ни да е уреден, но за съжаление всичко си има цена. А крайната сметка (или поуката) за повечето от нас идва когато станем дядовци и баби. Тогава обаче е късно да върнем времето назад или да дадем съвет на по-младия АЗ.

    Животът е игра в която всеки от нас трябва да следва своята стратегия за да бъде щастлив. На първо място трябва да живеем във вътрешен мир и спокойствие, след това приоритетите се подреждат за всеки с различна последователност според неговите ценности. Децата много лесно усещат, виждат спокойствието и любовта в семейството, а това е невидимата основа върху която може да надграждаш и да възпитаваш.

    Погледнете човека до себе си, половинката или по-доброто Аз е ключът към щастието.
    А щастието е така бленуваният от нас успех в живота.

    Бъдете живи и здрави.
    Поставете си цел и рано или късно ще излезе попътен вятър!

  15. Тази статия ми е много близка до сърцето ми в момента, защото преди месец отказах добра позиция в Холандия, поради факта, че офертата беше такава, че след като една седмица смятахме със съпругата ми цени, наеми, детски градини, се оказа, че заплатата ми няма да е достатъчна да покрива базовите месечни разходи, като недостига беше около 400-500 евро на месец, и в крайна сметка решихме да не рискуваме и да правим експерименти с живота на дъщеря ни – на година и половина. Имаше много ако-та – ако съпругата ми си намери бързо работа, може да се справим. Ами ако не си намери – какво става? Не отиваме ли в чужбина за по-добър живот, за по-добър стандарт на живот, а не да пазаруваме от дискаун магазините и да си броим всяко евро, да не може да си позволим нищо, да не може да отидем на един ресторант 2 пъти в месеца, само за да кажем с “гордост”, че живеем в западна Европа. Все си мислех, че с предложение за работа от голяма технологична компания, ако не друго, то поне заплатата ще стигне да ни покрие всички месечни разходи свързани с живота и ще остане някое евро за пестене и т.н. Но не би. Не съм програмист или технически ориентиран, позицията беше по-скоро административно насочена. Но въпреки това се учудих на ниската оферта, която беше под средната работна заплата за съответния град в Холандия. Дали на местните биха предложили повече, не мога да кажа. Най-вероятно. А Холандия е доста скъпа страна. С относително равностойни доходи, е доста по-скъпа от Германия, Франция, Австрия. Само за пример – детска градина за един месец е между 1600 до 2000 евро. Е, ако и двамата родители работят, може да кандидатствате за benefit от държавата и тя да поеме част от градината, в повечето случаи около половината, но пак, вместо 1,6 – 2к, става 800 – 1000 евро на месец. И то само в случай, че и двамата родители докажат, че работят на договор. В крайна сметка като поразсъждавахме малко, България колкото и да е зле, да е мръсен въздуха, да има корупция, беззаконие и престъпност, хората да са изнервени и негативни, тук си имаме един стандарт на живот, който там няма да го постигнем.

    Всеки ден от както отказах офертата имам second thoughts, чудя се дали допуснах грешка или не, но май само времето ще покаже. Извън финансовата страна на нещата, в чисто емоционален аспект, ако заминеш за чужбина, детето ми малко по малко се превръща в местен, а ти си оставаш чужденецът. След някоя и друга година почвате да си говорите само на местният език, защото детето отказва да говори български и неминуемо се превръща в холандче, англичанче, германче, американче и т.н.

    Може би на запад са чисти улиците, всичко е уредено, хората са “изкуствено” любезни и т.н… може би трябваше да стиснем зъби, да се ограничим за 6 месеца в разходите, пък в крайна сметка ако съпругата ми не беше успяла да си намери работа, да се върнем в БГ с подвити опашки и малко поизхарчени спестявания. За добро или за лошо, решихме, че рискът на който ще подложим дъщеря ни е голям и не си заслужава. В крайна сметка, ние искахме да заминем заради нея – да може да ходи в хубава детска градина, да социализира с нормални деца, да има достъп до нормално здравеопазване, да живее на чист въздух. НО, ако финансово не можем да й осигурим всички тези благини, а поради безпаричност обричаме детето да си стои вкъщи с майка си по цял ден, защото моята заплата не стига за нищо освен наема и сметките, няма никакъв смисъл от цялата галимация.
    Ще видим де, само времето ще покаже!

  16. @Emil – чужбина много дава (финансово), но и много взема (емоционално). На ваше място не бих съжалявала, надявам се и времето да ви покаже същото. А и трябва някой да остане и да се бори за България. Впрочем има много свестни, будни хора в България, с които можем да се гордеем, и – дай Боже – да вървим напред.

  17. Бих казал УАУ. За първи път виждам нещо ценно и градивно във всеки коментар, сякаш блога не е български. А, може би Рая леко е помодерирала коментарите.

    Аз съм бил такова дете живяло в чужбина и то не в една, а в няколко държави. Бях на 14-15 и това ме спаси и ми даде перспектива. Аз говоря 5 езика и се адаптирам лесно навсякъде. За разлика от повечето наши сънародници аз не намирам западняците странни. Контактувам с тях и ги разбирам коренно, както и те ме приемат защото сме на една страница. За това обаче трябва да имаш усет, мярка и самочувствие, а повечето сънародници се провалят в това. В престараването си не са себе си, това се вижда и е смешно. Малко като от Борат, ако сте гледали филма. Също голяма част виждат всичко като дискриминация и враждебно отношение към чужденците и не си дават сметка, че в доста от случаите това е само в техните глави. Нямам предвид дали отношението е враждебно или не. То вероятно е такова, но много вероятно да няма общо с това, че си чужденец. През 1995-та в училище се въртеше марихуана в тоалетната в междучасията, след училище в училищното барче се наливахме с водка и пушехме цигари, момичетата ходеха с мутри които ги ползваха като изтривалки заради единия престиж, а някои мои съученици правеха първи стъпки с хероина. Не знам ако бях останал в тая среда до къде щях да я докарам…, някои от тия хора до никъде не я докараха. Да имаше стрес като се преместих, да имаше много учене, но на тия години това се преживява без да остави кой знае какви следи. За сметка на това, като се върнех лятото си имах и пари и плочки на корема и си прекарвах идеално, а иначе просто щях да гледам отстрани без пукнат лев и изсухлен.

    Агресия и дискриминация и гадно отношение може да има навсякъде в училище дори ако всички сте кореняци и сте съседи от една улица. Аз като възпитаник на БГ училищата и градините си спомням ясно грубото отношение на лелките в детската градина и факта, че в нашето начало училище ако искаш да си купиш закуска трябва да излезеш от час преди да бие звънеца иначе на опашката път се пробиваше само с бой. Ако се качваш по стълбите опасностите дебнат отгоре – плюят, и отзад – бучат с пергели. Мога да разказвам и още – за газови пистолети, за пикаене в кошчетата в час, за размахване на презервативи и мастурбация по чиновете…и нашето училище беше по-спокойно. Аз не знам на запад средата да е по-лоша, а и да е..сменяш училището или помагаш на детето да стане по силно физически и психически.

    Учудвам се и къде го намерихте това спокойствие. Аз живея в центъра на областен български град в топ 3 по големина и тук освен кучешки лайна, изпочупени плочки и напаркирани коли както и фучащи такива друго не виждам. А да, забравих и неща от сорта на “всеки ден, всеки час, някой в съседство пробива и реже нещо “, “песента на климатиците, да си купим такъв втора ръка и да стърже яко до безумие” , “новата мода да направим входа хан щото даваме апартамента в airbnb без да сме питали никой”. Да не говорим, че във всеки един момент може да се погледне онлайн замърсяването с твърди частици и качеството на въздуха и е зле работата. Не мога да си представя да пусна само дете по тия улици и идея си нямам къде може да играе – в пясъчника осран с кучешки лайна?

    Проблема описан от жената по-горе не е проблем на една държава. Това е проблем на големия град и на начина на живот. Убеден съм, че ако бяха намалили темпото и се бяха преместили в по-малък град нещата щяха да се оправят. Същото важи и за стреса в България в големия град. Аз не знам дали преместването в България не се е оказало по-стресово за детето и дано има чужд паспорт, че не се знае дали няма да иска да си го ползва.

    Няма да забравя една позната как доведе детето си от Норвегия на 15 години, цял живот живяло в Норвегия, половин норвежец и го заби в тъпо провинциално училище, е познайте дали не беше жертва на подигравки и кой знае още какво това дете…

    А относно диагнозите – супер преекспонирани, много модни са в тези държави такива диагнози, тъпчат ги децата с успокоителни щото им е по-лесно да обвинят родителя за нещо отколкото да рискуват родителя да обвини тях или пък да си вършат работата в училищата.

  18. @Sven – с гордост мога да кажа, че коментарите тук са си позитивни. Подлежат на одобрение, понеже има много спам, но рядко попадам на човешки коментари за триене.

    Не знам какво да кажа за училището, аз такива неща не съм и сънувала в България.

  19. Т’ва е една от най съдържателните теми в тоя блог. Автора е много точен в преценките си и съм съвършено съгласен с него. Повечето от коментарите са право в десетката…напълнихте ми душата хора….. Само едно не разбирам, що рядко казвате от къде сте и за кои градове става дума, срам ли ви е, от к’во се притеснявате?! Май тука засягаме темата със самочувствието… едно ше ви кажа: горе главата. (Разходете се(повечерпете опит, know-how и т.н..) и пак унас щото, от по-убаво нема :) ) .

  20. @kbd error – Точните детайли са премахнати с цел гарантиране анонимността на автора. ☺

Leave a Comment