Днес ви представям една читателска история като продължение на темата “България или чужбина”, с леки редакции от мен.

(Ако пък искате да видите и нашата история, започенете оттук: Заминаваме за Англия! )

Привет, Рая,

Позволявам си да ви пиша, защото прочетох няколко от вашите статии и ми допаднахте с цялата си искреност и желание да помагате на хората с информация. Следвайки същото мото си позволявам да споделя с вас един огромен житейски опит (за скромните ми 37 години- да стане ясно, че не са 70! ) и да ви помогна, ако мога, да избегнете грешките, които аз и съпругът ми направихме, живеейки в чужбина цели 13 години.

От тук насетне ще продължа на ТИ, надявам се е ок. Ще се опитам да съкратя историята, тя не е нещо изумително като например направих еди-какво си и се излекувах от нелечима болест, а е по-скоро бавно осъзнаване на правилните неща в живота, но е достатъчно поучителна.

За млад човек е абсолютно препоръчително да отиде навън и да работи. Там нищо не се постига с връзки, само с двете си ръце, личностни качества и знания. Учиш се на дисциплина и труд, на упорство.

Аз заминах за чужбина през 2000г., когато бях на крехките 22 години.

Там се запознах с бъдещият си съпруг, той беше заминал преди мен. Може би 2-3 месеца, след като бях стъпила в онзи огромен град, поисках да се прибера до България, и ако не беше той, може би никога нямаше да се върна, защото това време е достатъчно да прецениш дали една среда е „твоята“ или никога няма да бъде такава и винаги ще си емигрант, различен. Въпреки, че в чужбина бях много високо ценен работник и в последващите години кариерата ми се развиваше супер успешно, тоест много добре се приспособихме, винаги си останахме вечно страдащи по родината и всичко ни липсваше – природата, хората, морето, бабите, селото и кокошките, мириса на сено, изгревите и залезите, бръмченето на пчеличките напролет.

За кратък период от време и двамата постигнахме професионални успехи. Синът ни се роди през 2004, а дъщеричката ни през 2007. Вече имахме солидни кариери и много комфортен начин на живот.

Всичко това обаче дойде с цената на емоционалното и психическо здраве на нашите деца. Буквално. Средата беше такава, че забързаните родители не могат да имат кариера без да имат домашни помощници и гледачки. (Нищо, че имахме и баба.) Ние също. През 1-2 години ги сменяхме.

Майка ми се грижеше за сина ми, защото аз бях постоянно на работа (професия като моята изисква страшно много време, аз бях director of events  в огромна компания). В последствие тя се прибра в България, а нашето малко момченце се почувства изоставено и захвърлено. Но ние изобщо не сме си дали сметка, че това се е случило и че е имало такъв ефект върху него. Той спря да се храни, мъкува, промени се настроението му. Мислехме си, че е детско  капризничене. Постепенно фазата отмина.

Роди се дъщеричката ни. И нея я метнахме на гледачка, защото ние пак заети да правим кариера. Бяхме много активни хора, с много познати и връзки.

И така животът си вървеше, с много стрес, без никакво реално общуване между нас като родители и децата ни. В свободните дни гледахме ние да се наспим, защото човек просто каталясваше от умора, а те децата има кой да ги гледа, пред телевизора. Или излизаме на семейни басейн/после кафенце или вечерно хапване в мола с приятели с деца – пак българи. Но някак повтаряемо до болка. Без спонтанност, без природа, на лепкава жега. Той ходеше на училище – почти без никакви знания, без приятелчета (много враждебно място за деца, които са малцинство), без самочувствие…

Когато стана на 8г ни казаха, че детето има детска невроза, с наченки на същите симптоми и при сестра му, и че трябва спешно да вземем мерки.

* * *

Сега на този етап си давам сметка, че са преекспонирали ситуацията, но тогава ми дойде като леден дъжд.

Аз стегнах куфарите и се прибрах в България, а след няколко месеца се прибра и съпругът ми – след като продаде коли, покъщнина и целият ни живот.

Първоначално бяхме в шок, културен и всякакъв. Живяхме в неголям град и за 4 болезнени месеца се опитахме да наваксаме това, което като родители не бяхме постигнали за 8 години от живота му. Аз изчетох сума ти книги за отглеждане на деца, и с помощта на специалист стъпих на краката си.

Започнахме с най-малкото – реда и дисциплината в къщи. Минахме през доверието- той не ме слушаше (или когото и да е било), защото нямаше доверие на никого. Как да има, като ние не се бяхме постарали да го научим на доверие и уважение, на любов. Той любовта я разбираше като =купуване на нещо. Нямаше друг духовен смисъл.

Сега сме едно малко сплотено семейство (чукай на дърво), което в сравнение с преди живее почти бедно, въпреки, че и двамата работим и сме на страхотни позиции и заплати. Сега фокусът ни е върху отглеждането на съвестни деца и хора, на стойностни човешки същества.

Най-доброто решение, което някога сме взимали като семейство беше да се приберем в България. И не защото в чужбина нямахме перспективи – напротив, загърбихме много луксозен живот и много сериозни кариери, но осъзнахме кое е най-важното в живота – отношенията ни с децата и задължението ни към тях.

* * *

Та за какво иде реч, виждам че сте тръгнали навън да постигате вашата мечта за по-добър и по-уреден финансово (или професионално) живот. Може би не виждате смисъл в България, на фона на политическата ситуация, или ви е писнало от манталитета на българина.

Искам да ти кажа, че навън не е по-добре. Единственото „по-добре“, което рано или късно се случва, е в професионално отношение. Ако си работен млад човек, има мегдан за развитие. Обаче това изобщо не е най-важното. Това професионално развитие се случва с цената на какво – работи се много (много, ама много повече отколкото в БГ), стресът е в пъти повече, времето лети. А малкото момиченце има нужда от една спокойна мама и един тати, които да го учат на важните неща в живота. Няма нужда от nursery / kindergarten…където обстановката е враждебна и манталитета на хората е много особен (особено спрямо източно европейци). Детенцето има нужда от катерушки, от това да тича из полянките, от контакт с роднини, от рутина и повтаряемост.

Задаваш си въпроса струва ли си да стоиш в чужбина за един „добър, но не-кой-знае-какъв стандарт“? Отговарям ти НЕ. Обяснявам защо. Аз се бях обзавела с нов-новеничък Мерцедес от магазина. Мъжът ми пак с Мерцедес. Изкарвахме много пари. Можехме да си позволим каквото си поискаш. От материални придобивки, до гледачки, до бижута, до излизане по ресторанти и заведения, до ядене на сушита и каране на джетове през уикенда. Какво ли не. Не ограничавахме децата с нищо – просто формулата е следната: работиш много и здраво-съответно получаваш адекватно заплащане и съответно си заслужаваш стандарта.

И защо не си струва?

Защото в душата е пусто. Винаги съм съзнавала, че да се живее повърхностно, материалистично, консуматорски е просто грешно. Смисълът на живота се състои в друго. А в онази обстановка той тотално се губеше. Да не говорим какъв пример беше това за децата ни (или по-скоро липсата на такъв). В крайна сметка, везните рязко се наклониха в полза връщането ни и то беше шок за всички околни, с изключение на нас самите, защото го чувствахме като правилно (в ретроспекция стягането на куфара и загърбването на цял един 12 годишен живот, и гмуркането в дълбокото с двете деца, без дом, и без работа е било много глупаво и рисково, но се осланяхме на максимата ,че в къщи и стените помагат).

Казвам го от позицията на човек, който е загърбил един много комфортен начин на живот (да не говорим, че и половин живот кариера), и който по трудният и болезнен начин научи кое е важното в живота – децата ни.

* * *

След прибирането в България, както бяхме по-спокойни така и бяхме дълбоко притеснени. Ставам сутрин рано, приготвям децата, спретвам къщата, пазарувам и….нямам какво да правя.При целия ми капацитет станах домакиня. Съпругът ми се яви на интервю в един голям град, взеха го веднага, взе си квартира и живееше там от понеделник до петък, а в петък се прибираше при нас. И така не ни хареса, искахме да сме заедно.

Намерих си работа в големия град, при него. Хайде наново стягай куфарите и местим целия катун. Живяхме 1 година на квартира, след това пратихме децата на ваканция на село и търсихме да купуваме собствено жилище. Огледахме повече от 25 апартманта, агентът се чудеше как да се отърве от нас, накрая се спряхме на 1вия, който огледахме…ипотека, едно по едно… Нямахме маса за хранене в току-що купения ни апартамент – майсторите правят ремонт в кухнята, аз готвя на печката в детската, и мия съдове в банята, и сервирам храна върху две пластмасови кутии за играчки (от Икея), импровизираната маса!и седим върху надуваемо легло! Мога да напиша книга за силата на човешкия дух въпреки, че на фона на хора, които преодоляват какви ли не недъзи и изкачват върхове моето ядене на земята едва ли е някакво геройство. :)

Сега ние имаме невероятна гледка към целия град и си пия кафето всяка сутрин на терасата. Май целият град мирише на липа. Няма такава красота. Градът не е голям (по моите стандарти), спокоен ми е, а в същото време има всичко. Всъщност предимството е, че децата ще израстнат спокойни и ще играят навън. Знаеш ли колко е важно това. Да играят пред блока сами, да ходят до магазина,  до училище. Излизат, карат колелета, пътуват сами с градския, ходят на тренировки, пускам ги на парка с приятелчета – това ги развива като хора, да са самостоятелни, да разчитат на себе си. В чужбина бяха под един стъклен похлупак, на климатик, излизаше се само по моловете, общуваха само с избрани деца… толкова лабораторно детство до нищо хубаво не води.

* * *

Двете държави (в твоя случай Англия и БГ) са изключително различни, но според мен съпоставянето на едната с другата и плюсове/минуси е загуба на време. Човек е приспособимо същество, може да живее и в едната и в другата среда. В Англия, с всичките им закони и правила (в нашата чужбина в не по-малка степен), идва момент, в който системата пречи (сама си се убедила) и не помага на малкия човек, липсва човешкото, прекомерно се осланят на системата и всякакви изключения не се допускат. Това пречи на развитието на самото общество, честно казано.

А аз като родител прецених, че искам моите деца да могат всичко това, да живея в среда, която да ги направи пробивни, гъвкави, успешни, такива, които ако не харесват нещо, стават и го променят, активни граждани, а не пасивни свидетели.

Праволинейните западняци какво правят, вечер след работа се напиват до пълна загуба на съзнание и така до утре. Там виждам една поредица от работни мишлета, сиви, уморени, без мечти, но за сметка на това удавящи тъгата с алкохол. Работа, работа и пак работа. Стрес до небесата, някакво неистово надпреварване с времето, кратки срокове за всичко, култ към материалното.

За сега ти харесва да има ред на нещата и това е нормално, нормално е да очакваме всичко да е в ред, държавата да си върши своята част от задълженията, за да може и ние като граждани да си вършим нашата и така всичко да си тече нормално, всеки да спазва законите. Да, но реалистично погледнато това е някаква утопия. Човешката природа е такава, че все някъде бушоните избиват.

* * *

Спомням си бях малка, може би на 15г и много искахме да играем баскетбол с децата от блока. По съвет на баща ми написах писмо до кмета, всички деца се подписахме. Какво направи Кмета, разпореди се на местния завод да даде железа/материали и татковците направиха истински кош, бетонираха го. Това за цял живот ме научи, че има пряка комуникационна връзка и човек може да влияе на развитието на града си.

Аналогично, миналата година, минавайки през подлеза, някакви момчета стреснали моят син. Уж го хванали и питали има ли пари. Какво реално се е случило, предвид склонноста на сина ми да драматизира, не знам. Но тогава съпругът ми потърси полицията, която направи разследване, не намериха момчетата естествено, но пък от кметството се разпоредиха да се заварят вратите на малките складови помещения в този подлез, за да се предотврати възможността там да се събират съмнителни лица и обновиха осветлението на целия подлез.

* * *

Иначе си много права, че проблемът на едно общество не е само властта- злопупотреба с власт е имало от край време, във всички общества, от египтяните през римпляните до Тръмп. Самите ние сме решението. Аз лично смятам, че липсата на образование е в основата на нещата. Масово хората са неграмотни и от там като домино ефект проблемът се мултиплицира. Затова си мисля, че тази политика, да се инвестира в образованието, да се инвестира в заплащането и от там да расте уважението към учителите ще даде шанс на това общество. Но тук идва моето задължение като гражданин и като родител. Искам да живея тук и да помагам на тази страна да расте, като децата ми живеят и пускат корени тук. Стигнала съм до дози извод след безбройните години навън.

От друга гледна точка, относно възпитанието на децата в тази обстановка тук, споделям ти моето мнение.  „Това, че си учим децата да са нагли и нахални, защото “всички така правят и моето дете ако не прави така, ще го смачкат”- ами моят син е реален потърпевш. Много различен, много индивидуален, изцяло неразбран от съучениците си.

Всичките дрязги, противоречия, ситуации, които за него са проблемни всъщност са възможности, в които да провери себе си, да подобри себе си, да бъде по-добра версия на себе си, от човешка гледна точка. Лесно е бъдеш добър човек в обстановка, в която всичките взаимно се уважаваме и се поздравяваме и сме любезни, но не е никак лесно да бъдеш добър човек (с добрина в сърцето си), ако някой те обиди или нарани. Споделям го с теб като родител, който съзнава, че това е възпитателно, полезно даже, за тяхното развитие като хора.

Тенденцията „Терминал 2“, както я наричаш според мен не е лошо нещо. Живеем в глобален свят, хората пътуват, образоват се, пробват нови възможности. Длъжни са на себе си да опитат, да преживеят, да преценят кое е най-добре за тяхното собствено личностно развитие. Въпросът е, че тук в БГ трябва да се наблегне на българското самосъзнание. Това трябва да се възпитава, да се насажда в хората, за да може където и по света да се намират, с гордост да казват че са българи. Това леко е изпуснато в годините на прехода, защото в стремежа на родителите ни да се възползват максимално от демокрацията, са пропуснали да възпитат в нас гордост от това, че сме уникална нация и в резултат моето поколение сме живяли малко така без корен и сме допуснали да се разпилеем по света. Е, да, обаче има нова тенденция – хората от моето поколение се връщат, живяли и научили супер много неща навън, и се установяват тук, за да налеят знанията си тук.

Затова казвам, че съм сигурна, че ще се върнете. Защото тук животът има смисъл :) Банално, но факт.

Хареса ли ви това? Вижте всички материали в Архива, направете си абонамент по email, или потърсете kadebg във Facebook!