UPDATE: Цялата история може да прочетете в книгата “Едно лято в Америка: бизнес уроци и мемоари” !

Продължава от част 1 (част 4 от общата серия)

Седмица след началото вече вършех доста неща. Мей обаче още не беше приключила с обучението ми.

Както ви разказах в предната част, Мей си имаше правила за всичко. Буквално за всичко! Колкото и да се стараех – а тогава все пак бях едно хлапе на 20 почти без трудов опит – често пропусках по нещо. Имаше т.нар. “checklists” от по 20 точки всеки за всяка стая. Освен това имаше и много принципи, които ми се наложи да уча в движение.

Този принцип, който постоянно ми се набиваше в главата, но който така и не възприех истински докато не минаха няколко години, е днешният бизнес урок от Америка, а именно:

БИЗНЕС УРОК #2: ПЕСТЕЛИВОСТ

Черните петна са цензура от мен

Един ден подреждах масата от снимката и тръгнах да паля свещите в стаята (по поцедура). Имаше общо 9 или 12 свещи, на групички по 3. И как ги паля аз? Естествено, взимам кибрита, паля 3, гася. Отивам до следващата тройка, паля клечка, гася. (А и клечките не бяха като обикновените твърди клечки, а от ония на лентички дето не се вадят от кутийката, а направо се късат.)

По едно време идва Мей и вика – “Oh Raya, not like that honey. That way you’re just waisting the matches by putting them out too early. Keep the light and try to get them all. If you try, sometimes you can get them all with just one match. If you can’t, then you can take another one. Two should be enough.”
(“Рая, не така мила. Така само хабиш клечките, като ги гасиш прекалено рано. Пази огънчето и се опитай да запалиш всичките. Ако опиташ, понякога можеш да запалиш всичките само с една. Ако не стане, тогава извади втора. Две трябва да стигнат.”)

Аз (малко озадачено): “Um… okay. But it’s just one match, you know? I mean, even if you save ten matches over a week, that’s what – one cent?”
(Ъм… окей. Но това е просто една клечка, нали? В смисъл, дори ако спестиш 10 клечки за една седмица, това е какво – един цент?)

Мей: “That doesn’t matter, that’s not the point. Point is, you need to make this into a habit. We shouldn’t waste any resource, because it all costs money and besides, it’s good for the environment.”
(Няма значение, не е там въпросът. Въпросът е, че това трябва да го изградиш като навик. Не трябва да прахосваме никoй ресурс, защото всичко струва пари и освен това, добре е за природата.)

Явно още съм изглеждала озадачена, защото както стоеше до вратата, отвори я и ми махна да дойда след нея. Отидохме в банята.

В мивката имаше каничка, наполовина пълна. Кранчето капеше в нея.

“This fills up overnight”, каза Кей. (Това за една вечер се пълни). “When it does, I pour it in here” (После го изливам тук) – показа ми бидон в кухнята. “So when you water the flowers or wash the floor, always used our saved water first. It’s not good for drinking and I wouldn’t even use it to wash dishes, but the flowers don’t care. So why use fresh tap water for them when we have all this saved water here?”
(И като поливаш цветята или миеш пода, винаги използвай първо събраната ни вода. Не става за пиене и не бих я използвала дори за миене на чинии, но на цветята им е все едно. Така че защо да хабим прясната вода от чешмата за тях, като имаме всичката тази спестена вода тук?)

После Мей ми каза, че е поръчала ново кранче, но понеже е някакво специално (мивката беше някаква стара в добрия смисъл на думата, както и цялата къща), щяло да отнеме сума ти време докато го доставят. Дотогава много пъти съм я виждала да ползва водата от бидона, веднъж даже беше напълнила ваната за внука си с нея.

Така че оттогава гледах да използвам тази вода.

Впрочем по-късно разбрах, че кибритите са били рекламни, тоест безплатни :)

Друго нещо, което беше част от процедурата, беше да се събират сапунчетата от стаите след употреба. Гостите ги ползваха за 1-2 миенета, после ние ги ползвахме за нас. И понеже въпреки това остава един куп сапунчета, тя ги събираше в едни тенекии и после ги даряваше на разни приюти и църкви.

***

Мей имаше две колелета – стари, естесвено. Едното беше в движение, дори си имаше скорости. Това беше нейното колело и тя го използваше да ходи из града, до фитнеса (викаше му Y “уай” и в началото не я разбирах какво ми казва, а то било съкратено от YMCA).

Така не даваше пари за бензин. Но аз можех да го карам, когато не го ползва тя. После ми каза, че ако си оправя другото колело – да го смая и напомпя – мога да си го ползвам когато искам. (Хипер яко! Няколко пъти сме ходили на разходка с колелетата заедно, после сядаме някъде и си говорим. Много готин човек, много земен и практичен, и много опит ми сподели тогава. Де да се бях вслушала още тогава!)

Та една вечер Мей ме прати с колелото до магазина – Fareway, от рода на Фантастико. Щеше да има вечеря и й трябваха 3 глави лук.

Аз пък не знам що взех 6. Може би защото при нас в България, на пазара като искаш три чушки примерно и почват да се мръщят или директно отказват да ти ги теглят.

6 глави лук излязоха около $1 долар.

Връщам се аз, Мей яко готви в кухнята и бърза, щото е сложно и всичко трябва да е много прецизно. И обаче веднага засече колко лук съм купила.

“Raya, why did you buy so much onion? I told you I only need three”
“Oh I know, but we can put it in the fridge and use it later, right?”
“Well we could, but then it won’t be fresh and I need it fresh. Now you’ll have to pedal back to the store and return it.”
“Really?”
“Well unless you’d like to buy half of it from me and then use it yourself”

(“Рая, защо си купила толкова много лук? Казах ти, че ми трябват само три.”
“А, знам, обаче може да го сложим в хладилника и да го ползваме после, нали?”
“Ами бихме могли, но тогава няма да е пресен, а на мен ми трябва пресен. Сега ще трябва да въртиш обратно до магазина и да го върнеш.”
“Наистина?”
“Ами освен ако не искаш да купиш половината от мен и после да си го ползваш.”)

Еми отидох до магазина, върнах го и ми дадоха 40 цента. Няма да ви казвам как се червих на касата, въпреки че касиерката беше много любезна.
***

Няма да си кривя душата и да казвам, че всичко това много ме радваше. Напротив, често пъти тези неща ми изглеждаха дребнави. Все пак – имаш хотел за кой знае колко пари, караш Ягуар, а пък се заяждаш за една клечка кибрит и три глави лук.

Един ден седяхме с Мей и Инге – нейна приятелка и камериерка на нейната възраст, която се оженила за американец след втората световна и дошла тук. Дори след толкова години Инге говореше с много силен немски акцент.

И Мей вика на Инге: “Виж ги младите как са, Рая сигурно мисли че сме откачени.”
Инге: “Защо?”
Мей: “Ами тя е малка, не знае какво е да си дете на родители, преживели Голямата Депресия. Чувала ли си за Голямата Депресия, Рая?”
Кимам, “Аха.”

“Тогава нямахме толкова неща и храна, както сега. Родителите ми я бяха преживели и ме възпитаха да ценя всяко едно нещо. Живеехме във ферма и нищо не се изхвърляше – храната се пазеше за после или се даваше на животните, старите дрехи се прешиваха или се използваха за работа в градината или се правеха на парцали; събираше се дъждовна вода; баща ми вадеше пироните от дъските и ги събираше в кутия.”

Инге само кимаше и викаше “That’s right, that’s right” с едно много ясно немско “Р” :)

“I bet sometimes it looks really stupid to you and you probably don’t understand why you have to do it. But that’s okay, it’s not just you – most American kids are just the same, in fact most are worse than you about saving and about doing their job. It’s just a matter of how we were brought up and how kids are being brought up nowadays. They don’t value what they have and they waste so much.”
(Сигурно понякога това ти изглежда глупаво и сигурно не разбираш защо трябва да го правиш. Но това е окей, не си само ти – повечето американски деца са същите, дори повечето са по-зле от теб относно спестяването и това да си вършат работата. Това е просто въпрос на това как ние бяхме отгледани и възпитани навремето и как се възпитават днешните деца. Те не ценят това, което имат и хабят толкова много.)
***

UPDATE: Цялата история може да прочетете в книгата “Едно лято в Америка: бизнес уроци и мемоари” !