Бизнес уроци от Америка (2)

UPDATE: Цялата история може да прочетете в книгата “Едно лято в Америка: бизнес уроци и мемоари” !

Продължава от част 1 (част 4 от общата серия)

Седмица след началото вече вършех доста неща. Мей обаче още не беше приключила с обучението ми.

Както ви разказах в предната част, Мей си имаше правила за всичко. Буквално за всичко! Колкото и да се стараех – а тогава все пак бях едно хлапе на 20 почти без трудов опит – често пропусках по нещо. Имаше т.нар. “checklists” от по 20 точки всеки за всяка стая. Освен това имаше и много принципи, които ми се наложи да уча в движение.

Този принцип, който постоянно ми се набиваше в главата, но който така и не възприех истински докато не минаха няколко години, е днешният бизнес урок от Америка, а именно:

БИЗНЕС УРОК #2: ПЕСТЕЛИВОСТ

Черните петна са цензура от мен

Един ден подреждах масата от снимката и тръгнах да паля свещите в стаята (по поцедура). Имаше общо 9 или 12 свещи, на групички по 3. И как ги паля аз? Естествено, взимам кибрита, паля 3, гася. Отивам до следващата тройка, паля клечка, гася. (А и клечките не бяха като обикновените твърди клечки, а от ония на лентички дето не се вадят от кутийката, а направо се късат.)

По едно време идва Мей и вика – “Oh Raya, not like that honey. That way you’re just waisting the matches by putting them out too early. Keep the light and try to get them all. If you try, sometimes you can get them all with just one match. If you can’t, then you can take another one. Two should be enough.”
(“Рая, не така мила. Така само хабиш клечките, като ги гасиш прекалено рано. Пази огънчето и се опитай да запалиш всичките. Ако опиташ, понякога можеш да запалиш всичките само с една. Ако не стане, тогава извади втора. Две трябва да стигнат.”)

Аз (малко озадачено): “Um… okay. But it’s just one match, you know? I mean, even if you save ten matches over a week, that’s what – one cent?”
(Ъм… окей. Но това е просто една клечка, нали? В смисъл, дори ако спестиш 10 клечки за една седмица, това е какво – един цент?)

Мей: “That doesn’t matter, that’s not the point. Point is, you need to make this into a habit. We shouldn’t waste any resource, because it all costs money and besides, it’s good for the environment.”
(Няма значение, не е там въпросът. Въпросът е, че това трябва да го изградиш като навик. Не трябва да прахосваме никoй ресурс, защото всичко струва пари и освен това, добре е за природата.)

Явно още съм изглеждала озадачена, защото както стоеше до вратата, отвори я и ми махна да дойда след нея. Отидохме в банята.

В мивката имаше каничка, наполовина пълна. Кранчето капеше в нея.

“This fills up overnight”, каза Кей. (Това за една вечер се пълни). “When it does, I pour it in here” (После го изливам тук) – показа ми бидон в кухнята. “So when you water the flowers or wash the floor, always used our saved water first. It’s not good for drinking and I wouldn’t even use it to wash dishes, but the flowers don’t care. So why use fresh tap water for them when we have all this saved water here?”
(И като поливаш цветята или миеш пода, винаги използвай първо събраната ни вода. Не става за пиене и не бих я използвала дори за миене на чинии, но на цветята им е все едно. Така че защо да хабим прясната вода от чешмата за тях, като имаме всичката тази спестена вода тук?)

После Мей ми каза, че е поръчала ново кранче, но понеже е някакво специално (мивката беше някаква стара в добрия смисъл на думата, както и цялата къща), щяло да отнеме сума ти време докато го доставят. Дотогава много пъти съм я виждала да ползва водата от бидона, веднъж даже беше напълнила ваната за внука си с нея.

Така че оттогава гледах да използвам тази вода.

Впрочем по-късно разбрах, че кибритите са били рекламни, тоест безплатни :)

Друго нещо, което беше част от процедурата, беше да се събират сапунчетата от стаите след употреба. Гостите ги ползваха за 1-2 миенета, после ние ги ползвахме за нас. И понеже въпреки това остава един куп сапунчета, тя ги събираше в едни тенекии и после ги даряваше на разни приюти и църкви.

***

Мей имаше две колелета – стари, естесвено. Едното беше в движение, дори си имаше скорости. Това беше нейното колело и тя го използваше да ходи из града, до фитнеса (викаше му Y “уай” и в началото не я разбирах какво ми казва, а то било съкратено от YMCA).

Така не даваше пари за бензин. Но аз можех да го карам, когато не го ползва тя. После ми каза, че ако си оправя другото колело – да го смая и напомпя – мога да си го ползвам когато искам. (Хипер яко! Няколко пъти сме ходили на разходка с колелетата заедно, после сядаме някъде и си говорим. Много готин човек, много земен и практичен, и много опит ми сподели тогава. Де да се бях вслушала още тогава!)

Та една вечер Мей ме прати с колелото до магазина – Fareway, от рода на Фантастико. Щеше да има вечеря и й трябваха 3 глави лук.

Аз пък не знам що взех 6. Може би защото при нас в България, на пазара като искаш три чушки примерно и почват да се мръщят или директно отказват да ти ги теглят.

6 глави лук излязоха около $1 долар.

Връщам се аз, Мей яко готви в кухнята и бърза, щото е сложно и всичко трябва да е много прецизно. И обаче веднага засече колко лук съм купила.

“Raya, why did you buy so much onion? I told you I only need three”
“Oh I know, but we can put it in the fridge and use it later, right?”
“Well we could, but then it won’t be fresh and I need it fresh. Now you’ll have to pedal back to the store and return it.”
“Really?”
“Well unless you’d like to buy half of it from me and then use it yourself”

(“Рая, защо си купила толкова много лук? Казах ти, че ми трябват само три.”
“А, знам, обаче може да го сложим в хладилника и да го ползваме после, нали?”
“Ами бихме могли, но тогава няма да е пресен, а на мен ми трябва пресен. Сега ще трябва да въртиш обратно до магазина и да го върнеш.”
“Наистина?”
“Ами освен ако не искаш да купиш половината от мен и после да си го ползваш.”)

Еми отидох до магазина, върнах го и ми дадоха 40 цента. Няма да ви казвам как се червих на касата, въпреки че касиерката беше много любезна.
***

Няма да си кривя душата и да казвам, че всичко това много ме радваше. Напротив, често пъти тези неща ми изглеждаха дребнави. Все пак – имаш хотел за кой знае колко пари, караш Ягуар, а пък се заяждаш за една клечка кибрит и три глави лук.

Един ден седяхме с Мей и Инге – нейна приятелка и камериерка на нейната възраст, която се оженила за американец след втората световна и дошла тук. Дори след толкова години Инге говореше с много силен немски акцент.

И Мей вика на Инге: “Виж ги младите как са, Рая сигурно мисли че сме откачени.”
Инге: “Защо?”
Мей: “Ами тя е малка, не знае какво е да си дете на родители, преживели Голямата Депресия. Чувала ли си за Голямата Депресия, Рая?”
Кимам, “Аха.”

“Тогава нямахме толкова неща и храна, както сега. Родителите ми я бяха преживели и ме възпитаха да ценя всяко едно нещо. Живеехме във ферма и нищо не се изхвърляше – храната се пазеше за после или се даваше на животните, старите дрехи се прешиваха или се използваха за работа в градината или се правеха на парцали; събираше се дъждовна вода; баща ми вадеше пироните от дъските и ги събираше в кутия.”

Инге само кимаше и викаше “That’s right, that’s right” с едно много ясно немско “Р” :)

“I bet sometimes it looks really stupid to you and you probably don’t understand why you have to do it. But that’s okay, it’s not just you – most American kids are just the same, in fact most are worse than you about saving and about doing their job. It’s just a matter of how we were brought up and how kids are being brought up nowadays. They don’t value what they have and they waste so much.”
(Сигурно понякога това ти изглежда глупаво и сигурно не разбираш защо трябва да го правиш. Но това е окей, не си само ти – повечето американски деца са същите, дори повечето са по-зле от теб относно спестяването и това да си вършат работата. Това е просто въпрос на това как ние бяхме отгледани и възпитани навремето и как се възпитават днешните деца. Те не ценят това, което имат и хабят толкова много.)
***

UPDATE: Цялата история може да прочетете в книгата “Едно лято в Америка: бизнес уроци и мемоари” !

20 thoughts on “Бизнес уроци от Америка (2)”

  1. Моите родители /най-вече майка ми/ са доста подобни на Кей в разбиранията си и навиците си за спестяване. Привърженици са на “безотпадната технология” :). Всъщност в България една от “големите депресии” беше през 90-те години на миналия век /1996-97 най вече/. Аз понякога се майтапя с майка си и нейната крайна пестеливост, но много често се усещам, че започвам да действам като нея.
    А и все пак имам спомени от времето, когато баща ми, който е старши научен сътрудник, караше допълнително такси, за да се изхранваме. Колкото и смешно и трагично да звучи дори купуването на тоалетна хартия влияеше на семейния бюджет.

  2. Проблема с това спестяване, е че понякога човек може да се вманячи и да стане като кон с капаци.

    Бтв за Рая – и процеса на работа може да стане такъв с безотпадна технология, ама това е друга професионална тайна :).

  3. @ Свилен – изгубих връзка с нея няколко години след това. Жената сигурно не вече между живите, но определено има какво да се научи от нейните практики.

    За спестяването и дали тя беше като кон с капаци – точно това мислех да пиша в следващата част. Coming soon :)

    @ Теодора – да, 1996-1997 бяха гладни години, който ги помни. Но у нас никога не сме прилагали “безотпадната технология”, като се замисля.

    Аз оттогава пък имам спомен как една вафла влияеше на семейния бюджет и как бяха пуснали един Макрокомикс на Дисни неоцветен, т.е. имаше картинки но само очертания. Рекламираха го като \”цяла книжка за оцветяване\”, :) но според мен не са имали пари да го отпечатат цветен.

    Помня също как баничарницата до училище запази цената на баничките, но като тегло ги намали наполовина.

    Помня и опашките за хляб, и как нашите ми даваха малко повече пари за хляб отколкото вчера, понеже като стигнеш то магазина се оказваше, че пак са му вдигнали цената.

    Като HR пък съм виждала стари трудови книжки, дето в тоя период заплатата е променяна всеки месец, някои – всяка седмица.

    Дали да не взема да направя материал от това,интересна идея :)

  4. Да, от това определено става интересна тема, макар че има по-възрастни от нас, които вероятно ще допълват много, ако коментираме нещо на тази тема.

  5. Ами супер, нека да допълват :) Така ще има повече впечатления от онези времена от човешка, а не само икономическа гледна точка.

    Аз моите спомени май почти всички ги казах :) Все пак тогава съм била на 11-12 години… Но може да стане много яко ако повече хора разкажат своите спомени за нашата Great Depression. :)

  6. Аз нямам спомени от нея зима защото тогава не живеех в БГ, спомням си лятото имах кеш няколкостотин долара ( споделял съм в коментарите как се сдобих с тях ) , май бяха 200 долара, или него лято е било или следващото вече ми се сливат спомените…ама си спомням че и двете лета бях изкарал някой лев и с 200на долара бях като цар…ама то тогава стандарта ни не беше кой знае какъв за излизане…водка наливна 100 гр в пластмасова чашка по 50ст за 50гр. цигари на бройка, после по един джоб за лев и нещо…на дискотека не се купува нищо за пиене щото преди това си загрявахме по градинките…помня заведох момиче на пицария и се изживявах като някакъв тузар – то не че в сравнение с другите не беше точно така, никой не можеше да си позволи да го направи ей така, да седне да поръча картофки с бира, някаква салата, вино. Като се сетя за мен криза никога не е имало, нещата ми станаха по трудни като се вслушах в съвети на родителите ми, поех отговорности заради тях и изобщо ако си гледам собствения задник никога няма да ми е зле, не знам как го правя тоя номер…бахти нескромния излязох сега..ама за мен такъв беше духа на времето тогава..на 17, 18 години…после позадълбах в тинята…

  7. Чудесни и много поучителни истории, Рая! Имала си голям късмет да попаднеш при такъв човек и да се учиш от него… С нетърпение очаквам и следващите ти разкази!

  8. Спомени, спомени. Тогава бях на 17. Всичко обръщах в долари – стипендии, джобни, пари от баба и дядо. Последните долари (май 10) ги взех на 3,600 лева за долар, а първите на около 300 лева. Накрая имах около $250 – истински гъзар. Карах всички роднини да си купуват долари (първите ми финансови съвети). Някои ме послушаха, други – не (и загубиха). Накрая, похарчих тези пари за някакви дрехи.

    А между другото, първата ми заплата (записана официално в трудовата ми книжка) беше 100,000 лева месечно. Това за 1996 година си бяха пари.

  9. @Marry – Благодаря и добре дошла в коментарите. Радвам се, че историите ви харесват. Ама виж как се обръщат нещата – тогава въпреки мнoгoто хубави неща ми беше много тежко, нямаше българи наоколо нито млади хора, всички бяха заети, имаха си свой живот. А и парите – $7 долара на час – не бяха малко, но не бяха и много. И си виках – ама че лош късмет. А всъщност както и ти казваш, това беше много хубаво и поучително преживяване.

    @Свилен – че какво лошо има да помагаш на близките си? Що за човек е този, който мисли само за себе си? За какво го живеем тоя живот?

    @Тони – 100 000 лв начална заплата, :)) браво!

  10. Този живот го живеем за да сме щастливи, а не да носим товар, който би трябвало други да носят, особено ако могат да го правят, но не го правят по ред причини. Това, че примерно брат ти или сестра ти я мързи да гледа, а вашите таква са я заплели, че се чуди как да я оправяш не мисля, че някой е длъжен да тегли заради това ( това е само пример).

  11. И изобщо не искам да навлизам в детайли, но искам да ти кажа, че поколението на моите родители е доста разглезено и са му давали всичко даром, коли, апартаменти, пари, техника. Нито някой ми подари апартамент, нито кола, нито телевизор – всичко каквото имам сам съм си го изкарал

  12. Е сори, просто от първия ти коментар ми прозвуча малко по-иначе. Без подробности трудно може да се прецени ситуацията, пък и в случая не е моя работа.

  13. Е, не съм някакъв безчовечен изрод…даже напротив..и там ми е проблема…ето сега пак се занимавам с техните глупости да им помагам.

  14. Рая, тъй като имаш поглед над живота в чужбина, а и по статиите ти си правя изводи, че се трудиш да успееш в България, ще ми бъде много интересно и любопитно да разбера какво е твоето мнение за живота в България и защо би или не би заминала да живееш в чужбина и да устроиш живота си там, съответно защо тук. Въпреки, че донякъде намерих отговорите в статиите ти,бих искала да прочета статия на тази тематика, пречупена през твоя поглед, написана по твоя увлекателен начин.

  15. Разбира се, ако имаш вдъхновение за това или когато го получиш :)

  16. Здравей Евгения,

    Много си мила, благодаря ти :) Всъщност темата за чужбина е обект на ожесточени дискусии в нашето семейство точно сега :) Благодаря ти за идеята, ще помисля за подобен материал. Не знам обаче дали ще успея да бъда напълно безпристрастна и обективна, а и все пак решението изключително много зависи от конкретната ситуация и конкретните хора.

  17. Бъди каквото намериш за добре – аз те харесах, защото си себе си и напълно ще се задоволя просто с твоята гледна точка. Но не бързай – имам още много твои статии, които чакат да бъдат прочетени :P :)

Leave a Comment