Източник: http://www.trud.bg

Миналата седмица на гости ни беше едно момиченце – А., на 7 и половина. Тя остана с нас една седмица, защото майка й трябваше да пътува извън страната. Преди да замине, тя остави джобни пари на А.

С А. седнахме да смятаме по колко парички се падат на ден – малко повече от 2лв. Закръглихме ги на 2лв.

АЗ И А. ОТИВАМЕ НА ЦЕНТЪРА!


И ето че още първия ден излизаме с А. на центъра, където има от онези малките детски колички – по 1лв са. А. много ги харесва и веднага се качва. След първото возене я питам какво иска сега: да се вози пак или да отидем на катерушките, които са без пари (осен това са чисто нови и пълни с деца). Тя иска да се вози пак. Казвам й, че е хубаво да си остави едно возене за после, като резерва. Предлагам й първо да поиграе на катерушките, и после ако още иска – тогава да се вози.

Но не :)

Пускаме количката отново, а акумулаторчето издава оня уникален звук, нещо като вввввввввввъммммммммммм . И когато и втория път свърши, отидохме на катерушките.

На катерушките май беше по-интересно :) Все пак има толкова много неща да се правят – да се катериш, да се пързаляш, да се провираш през тунелчета, да се люлееш (а не само да седиш на едно място и да натискаш педала). Да не забравяме култовото гонене, пищене, сърдене и в крайна сметка намиране на нови другарчета :)

А. също си намери ново другарче. След малко обаче тя идва при мен (в чантичката й сме взели всичките пари, но аз я държа тя докато си играе) и казва, че искат да се качат на една въртележка.

Тоест, 1лв.

ХЮСТЪН, ИМАМЕ ПРОБЛЕМ


Естествено, въпросът не е в единия лев, въпросът е принципен. Не че не може да направим изключение “само този път”. Или да вземем 1лв от нейните пари за утре. Или просто да й дам 1лв от мен и “технически” да избегнем нарушение на установените правила.

Но както казах, въпросът е принципен.

Затова първоначално исках да заема твърда политическа позиция относно изразходването на средства от бюджета съгласно предварителния план за разпределение на плащанията. Тоест, никакъв 1 лв! Категорично не! Не!

…и, уважаеми зрители, 10 секунди по-късно А. и новото й другарче тичат към въртележката с приблизителна скорост 90км/час!…


ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ НА ПЕЙКАТА…


А аз седя на пейката и си мисля какво се случи. Трябваше ли, не трябваше ли?

От една страна, имаше си добри причини ЗА това да й дам този 1лв:

  • Тя остава самичка (без майка си) тук за 1 седмица
  • Тъкмо си е намерила другарче тук, на новото място
  • В момента очичките им блестят от еуфория за тази въртележка
  • Парите в крайна сметка са си нейни
  • Сами създадохме правилото “2лв на ден”, никой няма да ни търси сметка
  • Майка й не е казвала, че не може да харчи повече от 2лв на ден
  • Това ни е първото излизане заедно, не искам да изглеждам зла
  • Абе 1лв е това, айде

От друга страна, всъщност не бях съвсем сигурна дали това беше правилно. :

  • “Браво бе Рая, още първия път нарушихте правилото”
  • “Ако търсиш извинение, винаги ще го намериш, ти поне много добре занеш”
  • “Няма значение че сега въпросът е за 1лв. Сега е 1лв, утре ще направи същото за 100лв”
  • “Парите са си нейни, ама по тази логика ако й дадеш пистолет в ръцете пак ли ще я оставиш сама да решава? Ммм?”
  • “Хубав урок даде на детето – правилата нищо не значат, харчи пари както ти дойде. Супер, Рая, сигурно се гордееш със себе си”
  • “Ако това беше твоето дете, така ли щеше да постъпиш?”

Ей това последното ме занимаваше доста дълго време:

“АКО ТОВА БЕШЕ ТВОЕТО ДЕТЕ, ТАКА ЛИ ЩЕШЕ ДА ПОСТЪПИШ?”

Чудех се дали ако беше моето дете, щях да се размекна още повече и да му дам примерно 2 или 3 лв отгоре; или може би щях да проявя необходимата твърдост, за да го науча на нещо важно?

Едно обаче ми стана ясно: колко голяма е разликата между това да имаш дисциплина за себе си и това да я налагаш на някой друг. Това беше и една от идеите в Спестявай, докато си млад . Там съм го казала дори два пъти:

…или отказвам на себе си днес, или отказвам на децата си утре…

…ако спестяваш докато си млад, не пречиш на близките си. Не им налагаш своя избор…

Естествено, понеже още нямам деца и собствено семейство, това заключение тогава беше продиктувано от логиката и здравия разум, не от личен опит. А усещането да си на детската площадка с А. и нейната нова приятелка, и моментното щастие на две деца да зависи от твоето “да” или “не”… е доста по-наситено откъм емоции.

Когато става дума за пари, най-лесно е да откажеш на себе си. Хиляди пъти по-лошо е, ако трябва да откажеш нещо на твой близък човек. Особено на дете, дори да не е твоето.

Ако се налага да кажеш “не” на свой близък, едно е да го правиш с мисълта, че това е принципно решение; съвсем друго е да го правиш с мисълта, че нямаш пари и съответно нямаш друг избор.

Разказах ви една случка, където трябва да вземеш решение, но имаш избор – така или иначе парите ги имаш. Дори да кажеш “не”, имаш спокойствието, че винаги можеш да размислиш и да кажеш “да”. Защото парите ги имаш.

А ако ги нямаш?

PS: Има ли някой, който случайно още не е разбрал за Ръководството?