Източник: http://www.trud.bg

Миналата седмица на гости ни беше едно момиченце – А., на 7 и половина. Тя остана с нас една седмица, защото майка й трябваше да пътува извън страната. Преди да замине, тя остави джобни пари на А.

С А. седнахме да смятаме по колко парички се падат на ден – малко повече от 2лв. Закръглихме ги на 2лв.

АЗ И А. ОТИВАМЕ НА ЦЕНТЪРА!

И ето че още първия ден излизаме с А. на центъра, където има от онези малките детски колички – по 1лв са. А. много ги харесва и веднага се качва. След първото возене я питам какво иска сега: да се вози пак или да отидем на катерушките, които са без пари (осен това са чисто нови и пълни с деца). Тя иска да се вози пак. Казвам й, че е хубаво да си остави едно возене за после, като резерва. Предлагам й първо да поиграе на катерушките, и после ако още иска – тогава да се вози.

Но не :)

Пускаме количката отново, а акумулаторчето издава оня уникален звук, нещо като вввввввввввъммммммммммм . И когато и втория път свърши, отидохме на катерушките.

На катерушките май беше по-интересно :) Все пак има толкова много неща да се правят – да се катериш, да се пързаляш, да се провираш през тунелчета, да се люлееш (а не само да седиш на едно място и да натискаш педала). Да не забравяме култовото гонене, пищене, сърдене и в крайна сметка намиране на нови другарчета :)

А. също си намери ново другарче. След малко обаче тя идва при мен (в чантичката й сме взели всичките пари, но аз я държа тя докато си играе) и казва, че искат да се качат на една въртележка.

Тоест, 1лв.

ХЮСТЪН, ИМАМЕ ПРОБЛЕМ

Естествено, въпросът не е в единия лев, въпросът е принципен. Не че не може да направим изключение “само този път”. Или да вземем 1лв от нейните пари за утре. Или просто да й дам 1лв от мен и “технически” да избегнем нарушение на установените правила.

Но както казах, въпросът е принципен.

Затова първоначално исках да заема твърда политическа позиция относно изразходването на средства от бюджета съгласно предварителния план за разпределение на плащанията. Тоест, никакъв 1 лв! Категорично не! Не!

…и, уважаеми зрители, 10 секунди по-късно А. и новото й другарче тичат към въртележката с приблизителна скорост 90км/час!…

ПРЕЗ ТОВА ВРЕМЕ НА ПЕЙКАТА…

А аз седя на пейката и си мисля какво се случи. Трябваше ли, не трябваше ли?

От една страна, имаше си добри причини ЗА това да й дам този 1лв:

• Тя остава самичка (без майка си) тук за 1 седмица
• Тъкмо си е намерила другарче тук, на новото място
• В момента очичките им блестят от еуфория за тази въртележка
• Парите в крайна сметка са си нейни
• Сами създадохме правилото “2лв на ден”, никой няма да ни търси сметка
• Майка й не е казвала, че не може да харчи повече от 2лв на ден
• Това ни е първото излизане заедно, не искам да изглеждам зла
• Абе 1лв е това, айде

От друга страна, всъщност не бях съвсем сигурна дали това беше правилно. :

• “Браво бе Рая, още първия път нарушихте правилото”
• “Ако търсиш извинение, винаги ще го намериш, ти поне много добре занеш”
• “Няма значение че сега въпросът е за 1лв. Сега е 1лв, утре ще направи същото за 100лв”
• “Парите са си нейни, ама по тази логика ако й дадеш пистолет в ръцете пак ли ще я оставиш сама да решава? Ммм?”
• “Хубав урок даде на детето – правилата нищо не значат, харчи пари както ти дойде. Супер, Рая, сигурно се гордееш със себе си”
• “Ако това беше твоето дете, така ли щеше да постъпиш?”

Ей това последното ме занимаваше доста дълго време:

“АКО ТОВА БЕШЕ ТВОЕТО ДЕТЕ, ТАКА ЛИ ЩЕШЕ ДА ПОСТЪПИШ?”

Чудех се дали ако беше моето дете, щях да се размекна още повече и да му дам примерно 2 или 3 лв отгоре; или може би щях да проявя необходимата твърдост, за да го науча на нещо важно?

Едно обаче ми стана ясно: колко голяма е разликата между това да имаш дисциплина за себе си и това да я налагаш на някой друг. Това беше и една от идеите в Спестявай, докато си млад . Там съм го казала дори два пъти:

Естествено, понеже още нямам деца и собствено семейство, това заключение тогава беше продиктувано от логиката и здравия разум, не от личен опит. А усещането да си на детската площадка с А. и нейната нова приятелка, и моментното щастие на две деца да зависи от твоето “да” или “не”… е доста по-наситено откъм емоции.

Когато става дума за пари, най-лесно е да откажеш на себе си. Хиляди пъти по-лошо е, ако трябва да откажеш нещо на твой близък човек. Особено на дете, дори да не е твоето.

Ако се налага да кажеш “не” на свой близък, едно е да го правиш с мисълта, че това е принципно решение; съвсем друго е да го правиш с мисълта, че нямаш пари и съответно нямаш друг избор.

Разказах ви една случка, където трябва да вземеш решение, но имаш избор – така или иначе парите ги имаш. Дори да кажеш “не”, имаш спокойствието, че винаги можеш да размислиш и да кажеш “да”. Защото парите ги имаш.

А ако ги нямаш?

PS: Има ли някой, който случайно още не е разбрал за Ръководството?