Е, драги мои, нека ви разкажа какво се случи с мен през 2013. А то не беше малко :)Промените в личния ми живот по една случайност съвпаднаха с времето, когато реших да обърна блога на английски. Тези от вас, които са можели да го четат на английски, отдавна знаят какво се случи, но да видим как ще звучи да го разкажа на български.

Продължава от Част 4: Парите и любовта: Заживяхме заедно при родителите му (4)

работа Моя мъж казва, че за работа има две Българии. Едната е с трудови договори, реални осигуровки, платени отпуски и платени болнични, почивни дни и празници. Другата е с 12-часов работен ден, 6-7 дни седмично, без право на отпуски или болнични, и без осигуровки (или с минимални).

Вече бяхме взели решение, че аз ще се преместя при него и в началото ще живеем при родителите му. Започнах да си търся работа и получих няколко предложения, но ще ви разкажа само за едното място – там, където почнах.

Интервюто мина нормално. Скоро след това ми казаха, че съм одобрена. Щяха да ме изчакат един месец да напусна старата работа. Дотук добре, нищо притеснително.

Седмица преди започването обаче ми се обадиха да съм си инсталирала Outlook на домашния компютър, да свиквам. Това беше първият сигнал, че нещо не е наред – защо изобщо ме занимават с такива работи в извънработно време и още преди да имаме договор? Казах, че съм работила с Outlook и няма нужда. Те обаче работели с по-нова версия на програмата и трябвало да я видя. Викам – е добре, ама как ще се инсталира? Щял да ми звънне техен колега да направим инсталацията.

Вторият червен сигнал беше, когато въпросния колега ми се обади след 19.30 ОТ ОФИСА. Работи с мен може би още час. А работното време уж било до 18:45. Като го питах защо така, той отговори с кисел смях, че и аз съм щяла да свикна. “Да бе да,” викам си, “как пък не”.

Третият сигнал беше, когато разбрах, че на въпросния колега дори не му е това работата – да се занимава с компютри. Но понеже шефа го бил забелязал, че разбира… Четвъртия сигнал беше, че колегата нищо не разбираше :)) и нищо не стана с инсталацията. Петия сигнал беше отношението, с което говореше за работата, за фирмата, за шефа и за колегите.

Викам си – нищо де, може просто точно този колега да е някакво мрънкало. Пък и за кога да си търся тепърва нова работа? Почвам, пък ще видим. Като наистина се окаже кофти, ще търся наново.

Шестия сигнал беше, когато отидох да подписвам договора. Осигуровките бяха наполовина на реалната сума, работното време беше осем часа и половина (а не осем). Имаше наизмислени един куп глоби за всяко нещо – за 5 минути закъснение, за пушене, за ядене на работното място, за какво ли не.

Седмия сигнал беше, когато след неуспешната инсталация на Outlook и невъзможността да го “упражнявам” от вкъщи, от фирмата ми казаха “ела 2-3 дена преди да започнеш да те обучим.” Това ми дойде вече в повече, и казах, че нямам възможност. Ако ги устройва, мога да дойда за 2-3 часа в петък, преди да започна в понеделник. Помърмориха (осми сигнал), ама се съгласиха.

Вече съжалявах, че изобщо ще започвам работа там. Но понеже нямах време да реагирам, реших да направя един последен компромис. Все пак не исках да отлагам заминаването си при приятеля ми – вече годеник – или пък да се изтърся там хептен без никаква работа. Виках си – ако е поносима атмосферата, ще седя там докато си намеря по-добра работа. Искахме да живеем заедно, да имаме семейство, бяхме толкова щастливи! Ако цената за това е да изтърпя една не-толкова-хубава работа, ще го направя.

Ама всичко си има граници. Освен всички други глупости, във фирмата явно беше прието по хрумване на собственика да те викат поне една събота в месеца. Отделно ако излезе “нещо спешно” в края на работния ден, оставаш докато се наложи. А това, че ако си тръгнеш по-късно вече няма нито фирмен, нито градски транспорт и трябва да си вземеш такси за 10лв, никой не го интересува. Атмосферата вътре във фирмата беше някакъв кошмар, който дотогава не вярвах, че е възможен – всеки се кара със всеки, хората се топят един друг, абе – мразят се.

Още на втория ми работен ден вече бях убедена, че не ми е там мястото. Исках да напусна още тогава. Но – както писах в предния материал – мислех да изчакам, докато си намеря нещо друго. Само че не устисках да чакам, докато си намеря нова работа… изтърпях две седмици и се махнах.

* * *

Имам си едно мое правило: ако един работодател не плаща реалните осигуровки, значи още един куп неща не са му наред. Нито се спазва работното време, нито почивните дни.

Досега от това правило не съм видяла изключение.

Надявах се с втората работа, която вече търсех, да не ми се налага да правя компромиси. Предпочитах да работя за по-малко пари, но по всички правила на трудовото законодателство, отколкото за 200лв повече “на ръка” да са ми прецакани осигуровките, болничните, работното време и прочее.

При първото търсене на работа доста бързо имах три предложения. При второто нещата се развиваха доста по-бавно. Стоях си вкъщи вече няколко седмици, а още нямах нито едно интервю. Вярно, че бях малко придирчива и не кандидатствах по всяка обява, но не исках първата история да се повтори.

Докато си седях и чаках в неизвестност, се убедих за пореден път колко е важно да имаш спестявания. Благодарение на тях бях спокойна, че мога да чакам и няколко месеца, ако се наложи, при това без да тежа на никого. Можех да плащам моята част от сметките, сама си купувах цигарите (тогава пушех). Междувременно работех по стартиране на един допълнителен доход, но това бяха само 1-2 часа на ден. Пробвах и oDesk – американски сайт за работа от вкъщи, през компютър – и там нищо не стана. Много малко пари.

Макар че можех да чакам за работа, не ми се искаше. Спестяванията ми намаляваха, а всъщност трябваше да е обратното – трябваше да работя, да изкарвам пари и да ги увеличавам. С мъжа ми – тогава годеник – искахме да се изнесем на квартира, да съберем пари за сватба към края на годината, и след това да имаме деца. Но с всеки ден, в който не ходех на работа, тези планове се отлагаха все по-назад.

Беше кофти – бях свикнала на много натоварен график и много познати, а се озовах без никакъв график, без работа и без никакви познати на ново и непознато място.

* * *

Тъкмо излизах от oDesk и затварях jobs.bg, когато телефона ми звънна.

“Непознат номер!” – обявих развълнувано на годеника ми. Той буквално се смръзна на място :) Вдигнах. Записах адреса на офиса. Имах интервю за утре. (Още: Изповед на един бивш HR: как се взима интервю за работа)

* * *

Бъдещият ми (тогава) мъж ме караше към интервюто. Аз седях облегната на страничното стъкло и си мислех за интервюто. В огледалото виждах как се поклаща сакото ми на закачалката отзад.

Стигнахме. Той търсеше къде да паркира, а аз си мислех какво бих приела като условия на работа и какво – не.

Бяхме изхабили малкото ни общи спестявания, а голяма част от моите отидоха да върнем заема за колата. Този заем не беше спешен, но ми беше по-спокойно да знам, че сме “на чисто” ако случайно и двамата останем без работа. Исках да започна работа възможно най-скоро – колкото повече се топяха спестяванията, толкова повече се чувствах притисната. А най-вече не исках да отлагаме плановете, свързани с нас двамата – жилище, сватба, бебе.

“Не започвай каква да е работа на всяка цена”, каза той. “Имаш време. Дори да не работиш няколко месеца, пак ще сме добре.”
“Не, няма” – казах аз.
“Защо не? Имаме какво да ядем. Имаме къде да живеем, без пари. Малко ще е по-така, но ще сме си добре.”
“За мен пък това не е “да сме си добре”, а просто да кретаме. Да сме си добре означава да има някакъв прогрес, да можем да събираме пари.”
“И това ще стане. Просто може да има няколко месеца, докато си намериш хубава работа.”
“Е да, ама ако чакам толкова дълго, няма да успеем да направим сватбата тази година. Или да си имаме бебенце догодина. А да не говорим за по-големите неща като примерно да си купим земя за пасивен доход или да не се върти целия ни живот около това кой кога е на работа… А и нали знаеш колко искам да си купим къща – не искам да живеем в апартамент докато станем на шейсет…”

Той въздъхна. “Нали знаеш аз колко искам сватбата да е тая година. Но ако не стане, ще я направим догодина. В крайна сметка, голяма работа.”

Той намести колата и я изгаси. После се обърна към мен, едната ръка на волана, другата на крака ми. “Недей да се съгласяваш на тази работа на всяка цена. Ако не ти харесва каквото ти кажат, казваш чао. Пак ще се оправим.”

Аз се усмихнах: “Още не са ми предложили работата.”
Той ми отвърна на усмивката: “Ще ти я предложат.”

* * *

Излязох от колата, сложих си сакото, и прекосих улицата. Докато чаках собственика за интервюто, размишлявах какви са моите варианти за действие. (Още: Бляскави уроци от бизнеса с диаманти)

Исках да започна работа и можех да снижа критериите си донякъде. Но до къде? Не бях сигурна. Знаех само, че още не бях стигнала момента, в който да съм готова да приема каква да е работа на всяка цена.

Собственикът, който ме интервюираше за търговска позиция, беше млад и приятен човек. Офисът не беше толкова приятен – два малки съседни апартамента, съединени заедно, с нахвърляни кашони наоколо, и някакви компютри наредени до стената. Изглеждаше разхвърляно. “Хей – казах си – нали бях готова да си снижа критериите?” Офисът не беше кой знае какво, но нямаше да се хващам за това.

* * *

С напредване на интервюто, две неща ми станаха ясни:
1) те много ме харесаха; но
2) дори с моите “снижени критерии”, тяхната оферта не беше добра.

Работното време беше 8:30-18:30 с един час почивка, така че това беше 9-часов работен ден. Естествено за тоя 1 час допълнително никой не ти плаща отгоре. Като повдигнах въпроса, собственика каза “Е да ама има още две почивки през деня, една сутрин и една следобед”. Силно се съмнявах, че тези две почивки ще са по 30 минути всяка, че да компенсират деветия работен час. Нищо не казах. Но си отбелязах наум, че дотук работната седмица вече става не 40, а 45 часа.

Също така се работеше събота 8:30-13:30 (без обедна почивка), тоест това са още +5 часа седмично. Дотук работната седмица стана вече 50 часа вместо 40. А в понеделник започвахме в 8:00 вместо 8:30 (айде и тука 30 минути допълнително) за “оперативка”. Осигуровките бяха на минималната, останалото – под масата.

Значи, работиш 50 часа и половина на седмица без доплащане за извънреден труд. Бас държа, че и по празниците тогава не се почива – няма Трети март, няма Коледа, няма Великден. Плюс това осигуровки на минималната, значи ако се разболееш, все едно си неплатена. За майчинство още по-зле. За осигурен транспорт или стаичка за хранене и дума да не става, значи от заплатата веднага махаме разходи за транспорт и за обяд (няма как да си носиш от вкъщи, понеже няма къде да ядеш.)

Иначе колегите бяха доста младички – вероятно студенти или скоро завършили. (Още: Има ли смисъл да уча?) Което обясняваше защо работят на тези условия. Работата като работа звучеше добре и атмосферата – за разлика от предното място – беше обещаваща. Това бяха плюсовете.

Но плюсовете не бяха достатъчно големи да оправдаят минусите – гадното работно време и скапаните осигуровки. Не можели да си позволят да плащат реални осигуровки, каза собственика, много били разходите.

Затова контрирах: казах им, че мога да работя само до 17:30. Те пък казаха, че се притесняват в този случай как ще реагират останалите – защото нали аз ще съм “привилегирована” (хаха!) – но накрая се съгласиха, без да смъкват заплатата, която бяха обявили в началото. Съботите оставаха и искаха да започна възможно наскоро.

Пак контрирах и казах, че ми трябват 10 дена. (Исках да си спечеля време, защото чаках обаждане от една голяма компания и се надявах да получа предложение от тях.) Стиснахме си ръцете.

Обикновено, не бих си и помислила да започна работа с такива условия. Но сега докато си търсех работа ми стана ясно, че в малкия град и малките фирми почти никъде няма 8-часов работен ден. Работодателите очакват да им работиш осем и половина, девет, дори десет часа всеки ден, а събота се брои едва ли не за работен ден. За допълнителните часове никой нищо не ти признава, то се “очаква”. Събота. Неделя. Нова година. Да почнем по-рано. Да останем до по-късно. Явно това беше новото “нормално”. И явно на работодателите не им дремеше хич че това не само че НЕ Е нормално, но и е НЕЗАКОННО.

Все едно, бяхме си стиснали ръцете, а аз си бях спечелила още 10 дена, в които все още имах време да си намеря друга оферта или ако размисля, просто да откажа тази и да си седя вкъщи.

Продължението очаквайте в следващата част!

Хареса ли ви това? Вижте всички материали в Архива и си направете абонамент по email!