В десети клас имахме един син учебник по психология, в който имаше много илюстрации от Херлуф Бидструп.

Херлуф Бидструп (1912-1988) е гениален датски карикатурист.

Вижте тази негова илюстрация:

Херлуф Бидструп - "Колата"

Херлуф Бидструп - "Колата"

Сигурна съм, че ситуацията ви е позната :)

Отколешна човешка мания е да демонстрираме кух стандарт – стандарт, който нямаме. Да изглеждаме по-богати, тоест по-важни и да се радваме на повече респект.

Тоя синдром е особено характерен за големите градове.

“ДА НЕ КАЖАТ, ЧЕ СЪМ ОТ СЕЛО”

Едната причина за демонстриране на кух стандарт е “да не кажат, че съм от село”. Трудовата миграция – хората се местят там, където има работа – пък е фактор хора от малките градчета да отиват в големите градове.

Допълнителен фактор е това, че студентите отиват да учат в големите градове и после остават там. По време на следването те си изграждат нови (и често по-полезни) контакти в големия град, а в родния си град биват позабравени. Съответно контактите им там отслабват. Шансовете им за табота там – също.

Сценарият обикновено включва и намиране на партньор, който също учи в Големия град, но също не е родом оттам. Съответно двамата виждат като най-удобен и компромисен вариант да останат в Големия град.

И да не забравяме най-важното: възможностите, които предлага Големия град. (Не че няма големи пари и в малкия град :)

Но, хората не са глупави – те помнят поговорката “Като си в Рим, прави като римляните”. А местните “римляни” имат по-висок стандарт на живот: ходят повече по ресторанти, обличат се по-добре, карат по-хубави коли, ходят на 3-D кино. Те печелят повече пари. А нашите хора не искат “римляните” да си помислят, че са от село. Няма да се излагаме сега :)

В същото време обаче “римляните” не дават пари за квартира, родителите им осигуряват пари за голяма част от храната и плащат консумативите. По правило те печелят повече от родителите “на село” (ако последните изобщо работят нещо, понеже в малкия град е по-трудно за работа).

Така или иначе, резултатът често е демонстрация на кух стандарт – било то с кола, било то със скъпи дрешки или последен модел таблет. На лизинг.

ГОЛЯМ ГРАД, ГОЛЕМИ ФИРМИ

От друга страна, да не забравяме и съревнованието по кух стандарт между самите “римляни”. По дрехите посрещат; а респектиращите дрехи струват респектиращи суми. Респектиращите дрехи носят след себе си разходи за подобаващо скъпа кола за много пари, или най-малкото пари за таксита. Защото нали, не върви да се качиш с Armani в автобус 88.

В Големия град има и големи фирми. В големите фирми пък има голям стандарт, големи шефове и големи мераци :) Понякога има и големи пари. Но какво да ви кажа – това, че работиш в лъскав офис и ходиш с костюм далеч не значи, че получаваш големите пари. Аз като работих в София усещах подобни “подозрения” от моите познати – “Малеее, каква голяма фирма, какъв голям офис, кой знае Рая колко пари взима!”. Далеч от истината, както знаете! Както си работех за “големите пари”, така накрая на месеца бях без пукната стотинка и често съм взимала краткосрочни заеми от един приятел.

В големите фирми много хора са принудени да демонстрират някакъв стандарт. Което не е задължително нещо лошо – когато си на отговорна позиция (или се стремиш към нея), от теб се очаква да си достатъчно представителен. Има етикет, който не може да се пренебрегне.

Не знам обаче етикета да казва с какъв телефон трябва да си или с колко скъпи обувки. Не знам също етикета да казва, че трябва да оставяш безумни бакшиши на сервитьорите, за да демонстрираш колко много пари взимаш.Или да се напъваш за кола, която чисто и просто не ти е по джоба още.

Като цяло всяка ситуация в въпрос на преценка. Разбирам, че в определени ситуации един костюм от Илиенци ще нанесе много повече щети върху имиджа на човека, отколкото ползи (като спестени пари). И все пак… всичко трябва да е с мярка.

ЕДНА ГОЛЯМА СКОБА – СЪБИРАМЕ ПАРИ В ОФИСА

(Отварямедна скоба. Има една безумно тъпа практика, а именно – когато някой има рожден ден, да се събират пари заподарък. И който не даде, се счита че мрази рожденика. Единствено ако тази теория (че мрази рожденика) не издържи  – примерно няма причини дадения човек да мрази рожденика – се минава на резервните теории: “Тоя няма пари” и в краен случай “Е кво се прай сега за пет лева, баси скръндзата”.

Има един самопровъгласил се събирач, който тръгва да муфти хората и после ходи да избира подаръка.

Интересното е, че колкото по-важна клечка е рожденика, толкова повече пари иска от останалите събирача – самият събирач често е човек, който иска да се подмаже на важния рожденик и е мотивиран да събере много пари от “крепостните селяни” , които са под ръководството на важния рожденик.

Понякога пък от неудобство хора, които нямат излишни пари, дават последните си 10 лв в общата кошница за подарък. И аз съм правила така, че да не ме помислят за тарикатка (щото и с мен, и без мен парите ще се съберат, ама на картичката ще пише имената на всички, без да се уточнява, че някой си бил дал по-малко). Други го правят от желание да се подмажат. Трети – да не помислят останалите, че видиш ли “тоя май не взима голяма заплата”.

Струва ми се глупаво и не много справедливо хората да бъдат изнудвани чрез социален натиск да дават пари. Практиката е също на големите шефове да се купуват големи подаръци, съответно се дерат по 15-20лв на човек. Докато за “дребните мишки” се събират дребни пари. А би трябвало да е обратното.

Наистина много ме дразнят реплики от рода на “Х има рожден ден, събираме по 10лв за подарък.” Е какво, аз може да искам да дам 5лв. Давам пет лева и следва реплика “Ааа, ама ти нямаш ли? Нищо, аз ще дам 5лв от мен, после ще ми ги върнеш”. Обяснявам, че – не че нямам, но мога да отделя 5лв. “Е значи нямаш”, викат. Офффф, не бе, не че нямам, просто не смятам да си пилея парите за подаръци на хора, които едва познавам, и то по тарифа, която някой си е определил.

Аз лично, ако тръгна да събирам аз пари за нечий подарък, ще кажа просто “Х има рожден ден, мисля да й купя подарък, ако някой иска може да се включи” и толкова. Който иска и с колкото иска.

Затварям скобата.)

ТОВА ГО ИМА НАВСЯКЪДЕ

В този материал обърнах внимание основно на големите градове, защото според мен наистина това се наблюдава най-вече там. Но разбира се, синдромът на кухия стандарт може да се срещне навсякъде.

Децата в училище например трудно преживяват разликите с връстниците си – ако някой има еди-какъв си телефон, или игра, или дреха, или маратонки. Но това значи ли, че ВСИЧКИ трябва да гонят най-богатото дете? Защото колкото и да си богат, винаги има някой по-богат от теб :)

Така че надпреварата по демонстриране на кух стандарт е излишна.

А и истината рано или късно ще излезе наяве да ви ухапе по зад-ка :)