Днес ви представям един страхотен материал от The New Yorker с автор Lauren Hilgers, който проследява историята на един млад китайски емигрант в САЩ. (А ето моята история в САЩ – Едно лято в Америка.)

Оригинално заглавие: Annals of Immigration

Превод и адаптация: kadebg

Приятно четене!

chineseВ една мека петъчна сутрин този Юли, двама клиенти влизат в мъждиво осветения салон. Сега половин час преди времето за обяд и салонът е пуст.

В дъното, от няколко тенджери със супа тъкмо започва да се вдига пара; двама готвачи усилено режат джинджифил на малки парченца. Повечето хора идват тук заради обедното меню, а то е далече от готово. „Клиентите вече идват!“ – излайва остро собственика на ресторанта, сбръчкан китаец около петдесетте. Той оставя с трясък тежък контейнер върху металния плот.  “Как е възможно да се движиш толкова бавно?”

Старшият готвач, длъгнесто двайсет и девет годишно момче по прякор Рейн, работи тук вече два месеца. Той безмълвно пържи нудълс в уок-тиган, а косата му е пъхната под шапка с надпис „Linkin Park” над козирката. “Много си бавен!” – крещи шефа към другия готвач, който е тук само от няколко дни. Рейн си гледа яденето. Мислено претегля възможността след малко да излезе да пуши. Няма смисъл да се занимава да защитава колега, който едва познава.

Рейн е роден в село в провинциален Китай. Той е оставил семейството си, прекосил е пустиня, и е задлъжнял с десетки хиляди долари, за да дойде в САЩ.  Вече четвърта година работи в ресторант и изпитва нарастваща гордост от своите нудълс и скариди.

Другият готвач оставя ножа и се разправя с шефа.  „Работил съм с много ресторанти, и там никой не се е оплаквал!“ – казва той. „Като не ти харесва, защо не дойдеш да си го направиш сам?“ След това блъска вратата на излизане. Рейн въздъхва. Следващите 48 часа са най-натоварените в седмицата, а той остава сам в кухнята. “Мислиш ли, че не трябваше да му говоря така?” – пита шефа. Рейн не отговаря.

Има над 40 000 китайски ресторанта в страната – три пъти повече от МакДоналдс. Повечето са семеен бизнес, с персонал от имигранти, които се задържат по няколко месеца, и живеят в къщи и апартаменти, превърнати в общежития. Ресторантите, свързани от китайски автобусни компании от Ню Йорк, Чикаго и Сан Франциско, образуват ъндърграунд мрежа, поддържана от агенции за работа, имигрантски хостели, и скъпи имиграционни адвокати – и тази мрежа стига до селата и градовете в Китай, които биват изоставяни заради идеала на Американския живот, който обаче не е съвсем реален.

Рейн е наблюдателен и не бърза да говори, но това е по-скоро предпазливост, отколкото плашливост.  Като шефа си, и като всички работници в ресторанта, той е зает да спестява колкото се може повече пари. Той трябва да плати на трафиканта, който го е вкарал в САЩ, и да праща пари на семейството си в Китай. Затова, вместо да говори, Рейн предпочита да се занимава с пресмятане времето за готвене и баланса на дълговете си. Нощем той лежи на кушетка в иначе празната дневна на шефа си, и мисли за бавния процес по получаване на Зелена карта.  През деня, ако се чувства дързък, Рейн отива до близкия Subway и си поръчва сандвич, като посочва с пръст какво иска, понеже не знае много английски.

“Разбирам защо се държи така,” казва Рейн за шефа си. “Той работи в този ресторант вече близо 20 години. Той минава напред-назад между ресторанта и общежитието, където живеем. Напред-назад, напред-назад, всеки ден в продължение на години.” Жената и детето на шефа са в Китай. “Като вършиш този тип работа достатъчно дълго, започваш да губиш перспектива.” Рейн притиска палеца и показалеца си. “Светът ти става толкова малък.”

Рейн си е намерил тази работа чрез агенция. “Може и по интернет, но никой не го прави”, обяснява той. “Така е по-лесно.”

На ъгъла до Manhattan Bridge е пълно с агенции за работа, които работят на китайски. “Има само три работи, който ктиайски имигрант може да работи без документи”, обяснява една жена от Пекин. „В масажно студио, като маникюрист, или в ресторант.” Хората идват тук и търсят работа като сервитьори, отсервиращи, или готвачи.

Неделя е най-натоварения ден от седмицата за агенциите, и търсещите работа се изливат от офисите на агенциите, надолу по стълбите, и навън на улицата. В малки местни заведения, те ядат пикантни нудълс с фъстъци и свински дреболии преди да продължат търсенето. Но мястото утихва с приближаването на уикенда – петък и събота са най-натоварени в ресторантите и точно тогава никой не наема хора. Дори най-опитния персонал не може да навлезе в работата само за няколко часа.

Всяка агенция се състои от тясна стаичка с бюро зад решетки и има малък персонал – обикновено жени – които са обградени от телефони и тетрадки. Лепенки, залепени върху решетките, обявяват свободни работни места в Ню Джърси, Лонг Айлънд и Ню Йорк. Жените зад решетките записват данни в тетрадките. „Всички агенции са еднакви“, казва Рейн, „но имаш по-добри шансове, ако си оставиш телефона на всичките. После седиш на стълбището и чакаш да ти се обадят“. Търсещите работа трябва да са готови да заминат в рамките на часове и да започнат веднага.

В един опушен офис на втория етаж Рейн минава покрай мъж, който обяснява на агентката че може да рисува по чиниите със соев сос. Мъжът й показва снимки на чиниите от телефона си. „Имам работа извън щата“ – извиква тя на някого. „Кънектикът! Говорй с шефа!“ – тя промушва телефона под решетките. „Ало, шефе?“ – казва мъжа.

Когато агенцията намери подходящ работник, готвачите и сервитьорите говорят със собствениците на ресторанти, разпитвайки за работни часове, квартири и заплати. Един отсервиращ може да направи 1200 или 1500 докара на месец; сервитьор, който говори английски изкарва двойно. Ресторантите, по-отдалечени от Ню Йорк, по-трудно намират персонал, и затова плащат малко по-добре. Рейн казва, че първия въпрос към шефа трябва да е на колко е години и от кое село е той. “Има разлика в поколенията,” казва той. Хората, които помнят Културната Революция са по-фокусирани върху парите и по-малко ги е грижа за качеството на живот. Има и регионални различия: “Шефовете от Северен Китай са най-спокойни. А хората от Fujian и Taiwan мислят само за пари!” Това е важна подробност; всички работници знаят, че хората от Фуджиян притежават повечето китайски реторанти тук.

Повече от сто години ресторантския занаят в Америка е бил доминиран от кантонейците, които оформят американската представа за китайска кухня. В края на осемдесетте обаче имигрантския „микс“ се променя и идват хора от Фуджиян – провинция, която е била много бедна в продължение на векове. След въвеждането на политиката „едно дете“ в Китай, американските имиграционни съдилища започват по-лесно да приемат имигранти от Китай като бежанци, и тогава цели села в провинция Фуджиян опустяват буквално за една нощ. С идването си в САЩ новите бежанци изучават занаята, събират пари и купуват ресторантите от кантонейците или отварят свои, нови. Хората от Фуджиян имат репутация на здраво работещи, но и малко тесногледи. За тях се шегуват, че ако някой отвори бензиностанция на магистралата, те ще отворят до нея още петдесет – а не магазин или кафене.

Шегата обаче подценява колко доходоносен е техния бизнес. В селата около Фужу, столицата на провинция Фуджиян, е видно с просто око колко хора изтичат навън и колко пари потичат навътре. Едно от селата е пълно с големи къщи – но празни, защото няма кой да живее в тях. Мястото е толкова обезлюдено, че в някои от къщите са се нанесли скитници и живеят там с месеци, преди някой да ги забележи. Една китайка в Ню Джърси махва с ръка – „Няма значение дали някой живее там. Трябва да построиш голяма къща, за да може хората да си кажат – о, виж, той добре се е оправил в САЩ.“

Селото на Рейн, което той напуска през 2009, е същото. Повечето от възрастните, които още живеят там, са издържани от някой през океана, а останалите са главно рибари и фермери.

Рейн казва, че е напуснал селото не заради пари, а заради религиозни преследвания. Той е християнин, и по време на една от сбирките нахлула местната полиция. Арестували го и поискали еквивалента на 325 долара като гаранция. След като го пуснали, му казали да не ходи никъде, и често проверявали дали си е вкъщи. Той не можел да работи и скоро се отчаял.

В САЩ, истории за религиозно преследване често се гледат със скептицизъм. Китайските бежанци подават молба за убежище по „религиозни причини“ много повече от която и да е друга страна. През 2012 десет хиляди китайски бежанци получават убежище в САЩ с помощта на скъпи имиграционни адвокати. Хора от Египет, втората по големина група, има под три хиляди успешни молби. Правителството на Фуджиян няма репутация да е особено строго с християните. Когато е притиснат, Рейн признава, че има други причини хората да бягат: те са били бедни цял живот, не искат и децата им да са бедни. Дори добре образованите китайци имат малко възможности да изязат от ниските класи – много хора са висшисти, културни и образовани, но дори те не могат да си намерят работа, казва Рейн.

Цената на идването в САЩ е различна за различните провинции. Едно 26 годишно момче от Хенян е платило 12 000 долара за студентска виза.  След като един трафикант го е обучил как да мине интервюто и го е записал в училище в Оклахома, момчето отлетяло за Ню Йорк и веднага подало молба като бежанец. А хората от Фуджиян плащат едни от най-високите цени.

Когато Рейн решил да заминава, родителите му разпитали из селото и се върнали с цена: 70 000 долара.  Докато се установи в САЩ, родителите и приятелите му щели да покриват вноските, а той постепенно щял да им върне парите.“70 000 долара е много пари, но можеш да изкарваш по 2000 на месец – така че ще ги върнеш за няколко години. А след това ще продължиш да изкарваш по 2000 на месец.“ Работник в частния сектор в Китай изкарва средно по 4 700 долара за цяла година.

Трафикантът инструктирал Рейн да носи възможно най-малко неща. „Да не мислиш, че си на екскурзия? Колкото по-малко, по-добре.“ Две седмици по-късно микробус го докарал до Фужу и го оставил на летището с фалшив паспорт, листче с адрес, и билет до Пекин. Рейн и още един по-възрастен мъж били качени на самолета и после им дали още едно листче с адрес – в някакъв град в Мексико, който Рейн никога не бил чувал. Там взели такси и шофьорът им взел много повече, отколкото трябвало. „Мисля, че той ни погледна и знаеше какви сме“ – казва Рейн. След една нощ в хотел, ги взели с кола и пътували на север с часове, докато стигнали малка къща, обградена от засято поле. Вътре няколко мексиканци, наглеждани от трафиканти, чакали да прекосят границата. Никой не говорел китайски, и когато Рейн огладнял, показал с жест стомаха си. Дали му купа нудълс.

Къщата била близо до границата. Трафикантите ги огледали, за да са сигурни, че са достатъчно здрави да вървят един ден през пустинята; дали им по една бутилка вода, и извели всички през вратата. С надуваема лодка минали Рио Гранде. „Не беше нужно да разбираш друго освен GO”, казва Рейн. „А като кажат GO, GO, GO! – тичаш“.

Рейн имал роднини в Ню Йорк – един братовчед, който едва познавал, го закарал до семейния ресторант. Цяла седмица той седял в къщата им, сам, докато всички други от семейството отивали на работа. “Всички са така,“ казва той. „Не искат да те водят в ресторанта, защото всеки, който отиде, иска да му плащат.”

Накрая братовчедът му уредил кола до Манхатън и му казал оттук-нататък да се оправя. С помощта на приятел от своето село, той намерил агенциите в китайския квартал. Свързал се със собственик на ресторант срещу 20 долара. Агенцията му дали листче с написана заплата, името на шефа и телефона, и кой автобус да вземе. Адреса, както било обичайно, го нямало. „Никой не знае къде точно отива“, казва Рейн. „Просто пристигаш в града и звъниш на телефона.“

Първата работа на Рейн била в семен ресторант, където той бил единствения служител. Като пристигнал, шефът му казал да подготви храната за вечерното меню. Рейн постоянно се порязвал и шефът му казал „О, малък братко, ти нищо не разбираш“ – но не му помогнал. Вечерта семейството дало на Рейн купа ориз и малко зеленчуци и го оставили да яде сам. По-късно шефът изсипал няколко кофи вода на пода и казал да го подсуши. Рейн се оплакал на приятеля си. „Шефът ти се гаври с теб“, му казал той. „Знае, че си нов в САЩ“. На следващия ден Рейн си хванал автобуса за Ню Йорк.

От тогава Рейн прескачал от ресторант на ресторант, задържайки се по няколко месеца и после се връщал за кратка почивка в Ню Йорк преди следващата работа. Имал много малко впечатления от Щатите и градовете, където бил. Той напуска кухнята само за пуши до задния вход или за да го закарат до общежитието вечер. Казва, че никога не би тръгнал на разходка в почивния си ден. „А ако се загубиш? Не можеш да питаш никого, а шефът ще е зает в ресторанта и няма да дойде да те вземе.“

Шест сутрини в седмицата шефът взима Рейн и другите от общежитието и ги кара в ресторанта.Там се приготвят: ориза, чиниите за обяд, чиниите за вечеря. Два пъти седмично китайска компания ги зарежда, и всички разфасоват месо. Слагат си ръкавици, слагат сол и подправки, и го прибират във фризера. Никой не говори освен шефа, а той говори само за да мърмори.

С времето Рейн се научава на повече неща и изкарва по 2800 долара на месец.

Той живее с петима други работници в къща, собственост на шефа, близо до ресторанта. Къщата е спретната: три етажа с бяла ламперия, и всеки работни има еднакво малко легло, маса, стол и лампа. Тук е добре. Някои шефове не поддържат къщите и те миришат. Често работниците спят в мазето по 5-6 човека в стая. Без пералня. Тогава в свободния си ден по цял ден търкат на ръка дрехите си, опръскани с олио, в мивката.

Тази къща е добре. Тя има кухня с гранитни плотове, но шефът забранява на работниците да я ползват; вместо това им е сложил преносим котлон и сгъваема маса в гаража. Отвън къщата не се различава по нищо от останалите къщи, освен по тенекиената кутия, пълна с фасове, до стълбите. Щорите винаги са спусанти.

Повечето работници не се притесняват за тежката работа или дългите часове. Притеснява ги изолацията. „Ако работиш това прекалено дълго, ще полудееш“, казват те. Рейн казва, че хората покрай него постоянно са нащрек. В къхнята и в общежитието никой с никого не говори. Той не знае имената и на половината от хората, с които работи. „Веднъж казах здрасти на един, и той не ми отговори. Някои хора сменят двайсет ресторанта за един месец, така че нямат време да завързват приятелства. С мъжа, с който сме в една стая, леглата ни са едо срещу друго. Гледаме китайски филми на компютъра или пишем съобщения. Не говориш и не казваш лека нощ. По някое време забелязваш, че другия си е угасил лампата, и си казваш – аха, трябва да си намаля звука на слушалките.“

След година в Щатите, Рейн започнал да мисли за едно момиче, с което се познавали от училище; тя работела по ресторантите и минавала през Ню Йорк всеки няколко месеца. Скоро започнали да се срещат, когато не били на работа. „Двамата сме от един и същи свят“, казва той. „Имаме същите цели.“ Момичето, по прякор Ани, е на 29 и е тук една година преди него. Ани натиска Рейн да работи повече и да взима по-малко почивни дни, да събере пари за семейство.

Макар че тя не говорела английски отначало, бързо научила достатъчно, за да вдига телефона за поръчки. Работата, която обикновено жените работят в ресторантите е да взимат поръчки или като хостеси, и им дава повече възможности да упражняват английски. Отскоро тя се е преместила в японски ресторант, което много китайци предпочитат: работата плаща добре, и да навиваш суши не е такава гореща работа като да пържиш нудълс.

Рейн, след като една година е спал по хостелите и по диваните на свои приятели при посещенията си в Ню Йорк, е решил, че трябва да има база. Сега той наема спалня в един апартамент за 500 долара месечно, и там се среща с Ани всеки втори уикенд. “Ако имаш апартамент, има къде да си държиш багажа и дрехите. Или ако си болен“ , казва Рейн.

Най-голямото притеснение на Рейн е да вземе гражданство. Скоро след идването му в САЩ, приятелите му го насочват към бежански адвокат (специализиран във взимането на статус „бежанец“), чиито услуги започват от 10 000 долара. Рейн плаща, написва си молбата, и събира исканите документи. Три месеца по-късно има интервю с американските власти. „Адвокатът ми каза да гледам интервюиращия в очите. Ако си нервен, или ако объркаш последопвателността и датите, ще решат, че лъжеш.“

Рейн получава убежище (статус „бежанец“) през 2010, и след година същия адвокат му помага да подава за Зелена карта. Малко след това адвокатът е арестуван от ФБР в акция срещу измами с цел имиграция. Апликацията на Рейн за Зелена карта, обикновено 6 месеца, се влачи вече близо три години.

Братовчед на Рейн е работил в ресторантите след пристигането си в САЩ, но бързо се е махнал. „Много е трудно!“ казва той,като имитира движенията на готвач, който пържи в тиган уок и едновременно взима подправки от шкафовете и бърза. „Цял ден, по дванайсет часа, си така!“. Рейн се смее отстрани. „Американците“ – казва Рейн, „когато искат да си почиват, си почиват. Китайците – всичко зависи от шефа ти!“. Бащата на Рейн е починал през 2012, и Рейн не е могъл да отиде на погребението.

За много ресторантски работници, решението да дойдат в САЩ е необратимо. След разочарованията на имигрантската реалност е трудно да не си представяш как нещата са можели да бъдат по-добре на друго място. Един таксиметров шофьор в Китай, който не е успял да замине, сега се радва, че не е успял. Той споделя: „Баща ми казва, че да има син в САЩ е все едно изобщо да няма син.“

Рейн се опитва да не дълбае много факта, че скоро пак е на работа. Откакто той е започнал, много работници са минали през ресторанта, но никой не е останал заради характера на шефа. „А и етолкова далече“, казва Рейн. Ако беше по-близо, с Ани можеха да се виждат всеки уикенд, а не през уикенд.

Като единствен син в семейството, Рейн чувства все по-голям натиск да изпраща пари на майка си, след като баща му е починал. Но така или иначе, всеки, който идва в САЩ, трябва да е готов за трудности. „Всичко, което правим, го правим за следващото поколение“ – казва той и добавя: „Каквото и да е, все е по-добре, отколкото да седиш в селото и да нямаш какво да правиш.“

След пет години, ако всичко върви по план, той ще е изплатил дълга си, и ще има достатъчно заделени пари да може да издържа дете. Той и Ани искат да имат семейство в китайската общност, и понякога си говорят един ден да имат свой ресторант.

Хареса ли ви това? Вижте всички материали в Архива и си направете абонамент по email!