Продължава от част 2, Изповед на един бивш HR: ние всъщност НЕ обичаме да ви режем

Изповед на един HR

Изповед на един HR... не всичко ще ви хареса :) Не е честно, не е етично, не е справедливо, но е ВЯРНО. Сн: hibamoeen

HR-ите определено не са сред най-обичаните хора. Кандидатите за работа ги виждат като злото куче, дето ни яде сламата, ни я дава.

Работила съм 6 месеца като HR асистент, после като специалист подбор на персонал към отдел Продажби около година и половина. След това още около 6 месеца като младши консултант подбор, още 6 месеца като HR в собствена агенция. Последно бях специалист продажби по телефона в една фирма, като част от задълженията ми включваха подбор.

За тези около 3 години опит в подбора имах късмета да видя подбора на персонал във всичките му разновидности – като вътрешен HR, като HR към агенция, като HR в собствена агенция и като служител, съвместяващ по необходимост някои HR функции.


ЕДИН-ЕДИНСТВЕН СЪВЕТ

*избрах думата “взима” нарочно – за много хора интервюто е изпит, на който все ги късат.

Ще ви го дам в картинка: апартамент в Люлин. В него има жена на около 30-35 г., която говори припряно по телефона, докато реже моркови. Телевизорът е пуснат на MUTE. Жената периодично оставя морковите, за да разбърка яденето на печката. До нея има кош сухи дрехи, които чакат да бъдат прибрани. Трябва да разходи кучето, да полее цветята, да отиде да плати сметките.

В този момент – ДИНГ ДОНГ! – се звъни. Жената набързо приключва разговора, изсипва морковите, разбърква за последно яденето и отива да отвори.

На вратата тя вижда… вас.
“Добър ден” – казвате вие и усмихнато подавате ръка. “Тук съм за интервюто за работа.”
“Здравейте” – казва тя. “За коя позиция?”
“Амиии, в обявата пишеше детегледачка?”
“Разбирам. Питам, защото имаме обява и за камериерка… влезте, заповядайте.”

Влизате и сядате на холната масичка.
“По принцип свекървата трябваше да ми казва кога са интервютата” – усмихва се извинително тя, “но се разболя. Остави ми график тук някъде, но тази седмица беше такава лудница, че не знам дори къде да го търся… Както и да е, да започваме.”
Вие се усмихвате и чакате.
“Такаааа, значи вие сте Иван Иванов?” – гледа жената някаква биография пред себе си.
“Ъъъ, не… аз съм Петър Петров” – казвате и се сещате, че в началото не сте се представили.
Жената намира вашата биография и я слага пред себе си.
“Добре, господин Петров. Както знаете, в момента търсим детегледачка…”
* * *
Да затворим за малко вратата на хола, докато тече интервюто.

Защо избрах тази картинка? Защото дава ясна аналогия:
– Мария е аналог на собственичка на бизнес
– Домът е аналог на офиса
– Заетостта е аналог на… е, на заетост :)

Нарочно исках Мария да е разсеяна и леко неподготвена за интервюто. Да, да – знам колко хора се ядосват, че
– “ония идиоти даже не са ми прочели CV-то”
– “не знаеха за коя позиция съм – е нали съм писал в мейла за коя!”
– “питаха ме неща, дето си ги пише ясно – на колко години съм. Ами прочетете де!”

Но ако за вас интервюто е центъра на вселената в този момент, за Мария не е така. За Мария център на вселената е бебето. За нея е важно рутинните дейности да си вървят. Затова непосредствено преди вие да влезете тя продължава да реже моркови и да сгъва пране до последно. Тя няма излишно време.

Въпреки, че има леки пропуски по интервюто, като цяло Мария не се тревожи много за тях. Да, куртоазията е хубаво нещо, но когато се налага, може и без нея. Важното е да се свърши същинската работа, а именно – вие да разберете за какво става въпрос, тя да разбере вие що за човек сте и дали сте този, който й трябва.

Бебето, за което се търси детегледачка е аналог на самия бизнес. Бизнесът е рожба на собственика; отгледан е с любов; собственикът иска най-доброто за него и е убеден, че знае кое е то.

* * *

Ако гледаме интервюто през вашите очи – през очите на кандидата – вероятно мислите ви ще се въртят около
– “трябва на всяка цена да почна работа! каквото и да е!”
– “колко ли пари дават?”
– “гледането на бебета не ми е любимо, ама заплатата ако е добра…”
– “може да не съм гледал бебета, ама едно лято гледах племенника за 2 седмици”
– “само да не ме карат да сменям пелени”

Ако гледаме интервюто през очите на Мария:
– “дали знае как се топли мляко?”
– “какво ще направи, ако някой път закъснея вечер и се наложи да остане до по-късно?”
– “ако пелените са на свършване, ще се сети ли да купи навреме или ще свие рамене, че не е негова работа?”

* * *

Сигурно разбирате, че за да отговори на въпросите в главата си, Мария може да ви зададе въпрос, който на пръв поглед няма нищо общо с работата. Например:
“Имате ли фулмастери у вас?”

Какво общо има гледането на бебета с фулмастери? И това не е ли прекалено личен въпрос? Може би. А може би Мария си мисли “Ако често му идват деца на гости, не може да няма фулмастери и оцветяванки. Също – ако обича да рисува, сигурно има фулмастери или нещо друго. А хората на изкуството имат силно въображение и ще може лесно да забавлява детето.”

Дори въпросът да ви се струва странен, не отговаряйте “Е това сега какво общо има! Вас какво ви интересува!”. Освен, че изглеждате груби и избухливи в очите на интервюиращия, няма нищо да спечелите за себе си. Щом човекът ви пита, значи го интересува.

Знам, че някои въпроси са нелепи – “ако бяхте дърво, какво щяхте да бъдете?” или “кой ви е любимия цвят?”. Според мен най-доброто за вас е да отговорите на въпроса, дори да не виждате смисъл в него. Ако смятате, че начинът на провеждане на интервюта е абсурден и показателен що за фирма е това, винаги може да откажете следващите интервюта. Но ако направите сцена, какво ще спечелите? Нищо.

* * *

Може би смятате някои въпроси или изисквания за дискриминационни. Но ако бяхте на мястото на Мария, не смятате ли, че тя има основания да предпочете за детегледачка жена, вместо мъж?

Интервютата винаги са субективни. Мария може да предпочита енергична млада жена за детегледачка. Ана обаче може да предпочита възрастна жена с опит. На Мария може да й направи добро впечатление прибраната коса и липсата на маникюр, докато Ана може да ги сметне за признаци на прекалена строгост.

В крайна сметка обаче те имат право на това. Както пък вие имате право да откажете да работите за тях.

Защото кандидатите също гледат субективно. За Иван, абсолютно прибрания и тих офис може да изглежда като щаба на Гестапо. За Петър може да е това, което винаги е искал. За Иван, интервюиращия да мине на “ти” от самото начало може да е приятна непринуденост. За Петър може да е неуважителна фамилиарност.

* * *

Та в общи линии, с тази история исках да ви помогна да видите интервюто и през очите на работодателя. Така ще можете по-добре да разберете неговото мислене, а също и по-леко да приемате отказите :) Защото интервютата са субективни. Може да не е много честно, но няма какво да се направи. Поне докато не почнат да ни интервюират компютри.

В следващата част очаквайте – въпросите в интервюто и “правилните” отговори.