british.flag Продължава от
Част 1: Заминаваме за Англия
Част 2: Първите 3 месеца в Англия (2015)
Част 3: Как си намерих офис работа в Англиа
Част 4: четете в момента

Петък вечер късно през Декември, почти полунощ. Голяма тишина.

Обикновено от улицата се долавят приглушени празнични шумове – хлопване на врата, превъртане на ключ, кратко чаткане на токове, вратата на таксито се затваря. Работната нация, която се е трудила усилено през седмицата, се изнася масово към пъбовете за заслужено разпускане. Разпускането тук почти винаги е консумиране на сериозно количество алкохол, главно бира; напиването е много сериозно без оглед на възраст или пол, но също така доста толерантно.  Странна е тази комбинация – хората се напиват до степен да заспиват на паркинга, да повръщат в тоалетната или в някой ъгъл, обаче дори и в това си състояние се стараят да са вежливи и приветливи. Може да излиза от тоалетната без да си е закопчал ципа, но като се разминавате в тясното коридорче пак ще промърмори Sorry, love.

Ама тази вечер е съвсем тихо.

Тук хората много работят. В библиотеката, в магазина, в автосервиза, в офиса, в склада, в кафенето – няма да видиш някой да седи подпрян и да гледа. Всеки отива на някъде, носи нещо, попълва нещо, чисти нещо. Обикновено без да бързат – определено не са припряни, защото това създава напрежение на всички – но и без да се мотаят излишно.

Аз да ви кажа много не съм видяла от Англия. Ние живеем в горе-долу среден град, около 100 000 души, като площ обаче доста голям защото тук има малко блокове, почти всичко е къщи. Без кола не може. Та не съм видяла много от Англия, ние се потопихме в живота на може би средностатистическото английско семейство – работа работа работа, събота и неделя, работа работа работа.  Детето (почти на три) ходи вече по цял ден на градина. Градините тук са скъпи, ние плащаме почти 700 паунда, а на юг е почти двойно.

Аз лично много съм доволна от градината. Мъжът ми сякаш по намира кусури, но аз съм доволна. Работи от 7:30 до 18:00, като до 18:00 трябва да сте си взели детето. Иначе за всеки 5 минути закъснение има глоба 15 паунда. Или поне така пише в условията – аз два пъти се наложи да закъснея с около 10 минути, обаче побързах да им се обадя че съм в задръстване и учителките стояха с Никито да ме чакат. Не сме плащали нищо. Предполагам дават толеранс защото все пак на всеки може да се случи.

Когато я записвахме на градина в началото Никито не беше на пълен ден, ходеше само по два дена. Преди да започне ни казаха, че има право на три встъпителни сесии по 1 час, безплатни, за да се подготви. В началото плачаше, но много бързо свикна – за което съм много благодарна на учителките, че бяха толкова мили и внимателни. Естествено много се гордея и с нея. Тя като почна нямаше още 2 години и не разбираше изобщо английски. Сега е напълно свикнала и се чувства много добре.

Постараха се доста от градината. Дават й одеалцето и шишето за следобедния сън винаги, ако си донесе играчка от вкъщи или гривничка или нещо друго винаги я намирам прибрана в раничката. Всеки ден ни казват какво и колко е яла, колко е спала, какво е правила, и ако е имало нещо малко по-необичайно. Ако е паднала или се е ударила ни обясняват точно какво е станало и ни дават една форма да подпишем, че сме информирани какво е станало, защо, какво е направено (лепенка, компрес) и какви мерки са взети да не се повтаря. Научиха числата до 20, всички цветове и форми, животните как се казват, какво правят, какви звуци издават и пр. Всеки ден ги извеждат навън, а два или три пъти седмично имат нещо като физическо. Когато могат ги водят в парка или в библиотеката. Коефициентът е 1 учителка на 4 деца. Дават им сутрин закуска между 8-8,30, лека закуска в 10:30, обяд. Сън, следобедна закуска.

Доста се грижат и за възпитанието на децата – да казват please, thank you, да си споделят играчките, да са мили едни към други. Да са самостоятелни – да се хранят сами, да се обличат сами, да ходят на гърне (минахме го вече), да си мият зъбите. Ако заръчаме нещо се стараят да го запомнят и направят, е – не винаги успяват, но наистина се стараят. Другата седмица имаме родителска среща и ще можем да останем 1 час в градината да наблюдаваме какво правят децата. Чакаме с нетърпение.

Вратите на градината – абсолютно всички врати – са с магнитно заключване и нямат брави, така че децата не могат сами да ги отворят в никакъв случай. Входните врати са двойни (врата-антре-врата) и се отварят само от персонала. Наскоро сложиха бележа:

Моля, бъдете търпеливи на вратата и не се обиждайте, ако не можем да ви отворим незабавно. Също моля не отваряйте вие вратата на никого – това следва да се прави само от персонала с оглед безопасността на децата. Благодарим ви за разбирането.

Една вечер отидох да взема Николета тъкмо когато чистачката излизаше – съответно едната врата тъкмо я отваряше. Както носеше чувалите с боклуци се спря, затвори вратата след себе си и ми каза „I’m sorry, но не мога да ви пусна – ще трябва да изчакате член на персонала. Сигурна съм, че няма да се бавят“. Казах й да не се притеснява, че напълно разбирам.

Изобщо тук хората като цяло са много търпеливи и възпитани. На опашка никой, ама НИКОЙ не се прережда. Много пъти са идвали при мен хора и ми викат “Excuse me, вие на опашката ли сте? О много се извинявам / О много благодаря”. Почти винаги ако аз съм с 1-2 артикула, а човекът пред мен е с пълна количка, ми казват да мина пред тях.

Така че опашките много се уважават. Чакаш, чакаш, чакаш, ама като ти дойде твоя ред можеш половин час да се обясняваш и да разпитваш и никой нищо няма да ти каже. И не само няма да ти каже, ами няма да нервничи или да пуфти – изобщо правилото е, на опашката се чака, а като ти е дошъл реда, никой не може да те притеснява или препира.

Същото е на пътя като шофираш – много туткави шофьори има (тук всеки има кола и има много възрастни хора да карат, както и млади шофьори които са супер туткави и мега внимателни) – много туткави и даже заблеяни шофьори има, НО никой на никого не свири. Свири се само в краен случай с цел избягване на ПТП. Когато някой иска да се включи в главен път и чака, само да си пусне мигача и веднага се намира някой да му остави място да влезе. (Това не означава, че никой никога не се ядосва на другите коли – виждала съм хора да ръкомахат вътре в колата, возила съм се в кола и съм слушала шофьора как псува, но клаксона не се натиска.)

Паркингите като цяло навсякъде са платени – и не само паркингите, но и примерно разчертани места за паркиране на улицата. Цените са достъпни. Естествено който му се занимава винаги може да спре 100-200 метра по-далече на някоя улица, където е безплатно.

В Англия всъщност е много по-лесно да караш кола, отколкото в България. Пътищата са естествено много добри, маркировки навсякъде, знаци, светофари, кръгови – всичко е направено максимално лесно. Почти всички малко по-големи пътища са с по две ленти в едната посока, което много много улеснява карането, защото изпреварването е елементарно.

Всъщност не знам тези неща има ли смисъл да ви ги казвам – сигурна съм, че в интернет е пълно с подобни обяснения, а и всеки от вас сигурно познава поне 5 човека, които са били в чужбина и са им разказали същите работи…

Ние като емигранти естествено се интересуваме какво се случва в България и в частност по родните ни места. Чудим се на добре ли върви, или е все същото, или пък отива на зле? Кой знае. Определено чат-пат ни хваща носталгията – хубавото време, слънцето, хората по центъра, по пейките, лекотата на общуване, ракията, лютеницата, шопската салата, механите, Планета, и прочее. Откакто подхванах темите за Англия бая хора писаха и в коментарите, и на мейла ми че много искат да заминат и те за Англия, защото им е писнало в България от ниските заплати, високите сметки, беззаконието и т.н. Да, разбирам го това много добре, цялото писване от България. В Англия има много хубави неща наистина, но шокът в началото е голям и самото начало не е никак лесно, ако говорим за трайно устройване тук. Ако е за бригада или някаква временна работа за 1-2 години няма проблем, всякак може. Ама.

Отстрани англичаните изглеждали студени хора. Не са студени, хора като хора са, просто начинът им на общуване е много различен. На тях ние сигурно им изглеждаме като цигани – невъздържани, прекалено емоционални, физически хубави, и лъжливи. Но определено англичаните не са по-различни от нас или който и да било, всички сме хора отвътре и нищо човешко не ни е чуждо.

Дали са по-сдържани – да. И това не е задължително нещо лошо. По-внимателни са един към друг. И някак си по-земни, по-рационални. Работещите хора много се тачат. Хората, които са добри в работата си и много се стараят тук много ги уважават, докато в България май преобладава тенденцията „тоя па кво се напъва да работи – балък“.

Скоро мъжът ми беше видял във Фейса някакъв пост за един човек, дето влязъл в магазин за спални с изцапаните си работни дрехи и го изгонили. Това тук в Англия няма никога да се случи. Тук на опашката в магазина на хората с изцапаните работни дрехи им правят път, защото очевидно са работили физическа работа и са уморени. И като цяло тук на външния вид изобщо не се отдава такова внимание, както в България. Много повече се гледа кой какво ПРАВИ и как се ДЪРЖИ с останалите, и разбира се – кой как РАБОТИ. Това за работата не мога да го подчертая достатъчно.

Нещо много показателно за мирогледа на английската нация – тук като кандидатстваш за нещо, било то работа или банкова сметка или записване към личен лекар, първо попълваш формуляр и ДЕКЛАРИРАШ разни работи на добра воля. Тоест, разчита се на думата. ПОСЛЕ се искат документите. Пример за това мога да дам, като записвах Николета на личен лекар, и съм объркала датата й на раждане (мда, не съм ли просто Майка на годината?). После ми потрябва бележка от лекаря и ми я издадоха с грешната дата, чак тогава забелязах, че е грешна, и помолих да ми я поправят, и чак тогава ми поискаха да представя акта за раждане.

На повечето места по отношение на работата мениджърите са наистина мениджъри. Нагоре по веригата хората стават все по-интелигентни, работливи и разбрани. Никой не съм видяла да се надува на база поста или длъжността си. Добрата работа като цяло се забелязва и оценява, но не веднага. Тук доверието се гради бавно и почти никога не е на база личностни качества или впечатления, а строго измерени резултати в работата. Сухи факти ако щете.

И правила. Много, много правила. И хората ги спазват, дори понякога да изглеждат глупаво. Например на пътя към мойта работа, който е двулентов, бяха затворили едната лента и сложили табела: След 100 метра дясна лента затворена поради ремонт. И макар че затварянето започва 100 метра по-нататък, всички още от табелата чинно минават в една колона в лявата лента и започват да пълзят търпеливо нагоре. Защото никой не иска да се прави на тарикат, понеже това не би било честно спрямо останалите. Разбирате ли? На табелата не пише „задължително минете вляво отсега“. Нито има полицаи. Негласният натиск от негласното правило е достатъчен.

Естествено, не всичко е цветя и рози. Но спазването на правилата, цененето на доброто възпитание, уважението към работещия човек – това е достойно за възхищение. Ако тези ценности ги имахме в България, колко по-хубав щеше да е животът на всички ни…

Хареса ли ви това? Вижте всички материали в Архива и си направете абонамент по email!