Един читател ми зададе следният въпрос:

“Здрасти Рая! Ще има ли следваща част, актуална към средата [края] на 2018 год, където да представиш впечатленията си в ретроспекция? Какво се е променило в светогледа ви през изминалите години, самите вие възприемате ли се като пълноправни членове на обществото, а околните възприемат ли ви за такива, разни подобни впечатления. С какво сте свикнали бързо и с какво не можете още? Какво ви е израстването (не само професионално, но и нравствено), смятате ли вече, че сте се “претопили” и т.н.?”

(Началото на английската сага може да намерите тук: Част 1: Заминаваме за Англия)

Бих искала първо да направя уговорката, че всеки човек вижда нещата от своята гледна точка. Аз ще представя своята. Всяко мнение е определено, естествено, от начина на мислене на съответния човек, но също така един и същи човек в рамките на една година може коренно да промени позициите си. Това не е задължително нещо лицемерно или признак на непостоянство, напротив – еволюцията във възгледните е нещо естествено.

Конкретно за живота в чужбина (Англия) има най-различни гледни точки, и ВСИЧКИТЕ са верни. Ако някой живее в лош квартал, ще ви каже колко много престъпност има в Англия. Ако някой е попаднал на лош хазяин – англичанин, може да ви каже колко са лоши англичаните. Ако някой е очаквал помощ за работа от българи и е останал излъган, може да ви каже “с българи не се занимавай”.

Та с тези уговорки, ето как в нашето семейство виждаме нещата.

В началото аз бях много впечатлена – колко са хубави пътищата, колко са любезни хората, как правилата се спазват. Мъжът ми пък от самото начало не беше особено очарован, не му хареса, въпреки че отчиташе хубавите пътища и така нататък. Това е добър пример как дори двама души със сходна история, дошли по едно и също време, виждат нещата по различен начин. Така е и до днес.

Определено началото е най-трудната част, особено ако някой реши като нас да го направи по най-сложния начин: пристига цялото семейство заедно, без никакви познати, без квартира, без работа, без кола. Изключително скъпо и рисковано удоволствие. Предимствата на този начин са това, че семейството не се разделя, че не разчиташ на други хора и няма да останеш излъган, че не се налага да съжителстваш с други семейства. Но много малко хора го правят по този начин.

Преди да се насочим към Терминал 2, се постарахме да се подготвим, доколкото е възможно. Въпреки това се сблъскахме с някои неприятни изненади. Първата беше колко сложно се оказа отварянето на банкова сметка поради липсата на адрес. Втората беше колко бавно става намирането и наемането на квартира през агенция – мислехме, че като в България: звъниш, отиваш на оглед, плащаш и влизаш – два-три дена максимум. Отиде две седмици. Трета изненада – а, ама то тука защо няма обзаведени квартири? Четвърта изненада – “еййй, ама то много лошо времето тука, бе!”. Ние знаехме, че вали, ама то валеше ВСЕКИ ДЕН. Спомням си как се разхождахме на центъра (в България) и беше 16 градуса, и си викахме – е, ами 16 градуса е съвсем поносимо. Да, ама в Англия въздухът е влажен, вятърът – студен и при 16 градуса усещането е като за 10 понякога. Пета изненада – аз уж знам английски, а много от хората просто не ги разбирам какво ми казват с техния северняшки акцент. Шеста изненада – колко БАВНО става търсенето на работа. Безкрайна регистрация по сайтовете на агенциите, безкрайно попълване на формуляри. А след одобрението още толкова чакане да се придвижи бумащината. Седма изненада – колко са скъпи застраховките на колите. Не признават бонуси за липса на произшествия от България. Водят те нов шофьор, дори да имаш книжка от 5-6 години. Единственият вариант да заобиколиш това е с фалшиви данни или някой българин да ти уреди застраховка през някоя сенчеста компания.Осма изненада – колко са скъпи детските градини. Как няма места. Как децата спят на пода. Колко е мръсно. Как на това ужасно време изкарват децата по къс ръкав. Девета изненада – уж много работа имало, дори и без английски, ама това май важи само за Лондон…

И всичките тези изненади се случват първата година.

Имаше и приятни изненади – колко са усмихнати и вежливи хората, колко са търпеливи към децата, колко много зачитат и уважават другия човек, не си позволяват своеволия и за най-малкото нещо се допитват до теб. Може ли това, може ли онова. Бихте ли имали нещо против. Колко са възпитани самите деца и как родителите постоянно ги наблюдават на площадката, да не би да се държат недобре. Как в градината успяват, БЕЗ ДА СЕ КАРАТ ИЛИ ВИКАТ, да научат децата на дисциплина, и колко много внимание обръщат на децата да се грижат за другарчетата си и да са внимателни. Това се вижда после и в обществото. Как оставят всяко дете да се развива със своето си темпо, а не се поставят ултиматуми за махане на памперс, отучване от биберон, спане следобед и т.н.

Някои неща пък в началото ги смятахме за лоши, но впоследствие се оказаха не толкова лоши. Например в началото се чудехме как може хората да имат толкова занемарен външен вид – несресани мазни коси, торбести и/ли мръсни дрехи, сядане по земята кой където свари, децата изцапани от глава до пети без никой да се трогва. Но всъщност това е май по-добре, отколкото както в България всичко е много кифленско и префърцунено и всеки ти гледа дрехите, прическата и маникюра колко струват, при положение, че повечето хора нямат два лева у джоба си. Голяма позьорщина. А в Англия много повече внимание се обръща на това човек да е мил, възпитан, знаещ, отколкото на това кой как е облечен и дали си е изправил косата. Това е хубаво най-вече за децата, да могат да играят, да се хранят и да изследват света спокойно, без някой постоянно да ги спира и да им се кара “ще си изцапаш новата блузка!!!”.

Също така в началото се учудвахме за колко много оплаквания ти казват “пий парацетамол!” и нещата приключват – няма рецепти, няма изследвания, няма кършене на ръце. И в повечето случаи наистина няма нужда от излишна намеса. Докато в България, ако отидеш с грип на лекар и не ти изпишат една торба лекарства, сменяш лекаря. На бебетата особено, само ако кихне – един куп изследвания и направления за специалисти, майки настояват за “пълни изследвания” или “пълна кръвна картина” при най-малкия кожен обрив или кашлица.

Същото толкова лежерно в Англия е отношението и при бременност и раждане. А такива филми като излизане в болничен още на третия месец от бременността – абсурд.

Напоследък си говорим с мъжа ми относно илюзията за ред и сигурност в Западния свят. Това беше може би най-голямата изненада за нас. Да, в Англия има ред, институциите работят, правата ти се спазват, НО… стане ли пет-шест часа вечерта, като се стъмни, няма никой на центъра, няма никой по улиците. И има защо. В Англия има много голям проблем с наркоманите, с ножовете, и с наркоманите с ножове. Само в нашия град, който с предградията е около 300 000 души, в рамките на около 3 години има два или три смъртни случая от ножове. И още десет пъти по толкова тежки наранявания, макар и без фатален край. Във всеки брой на местния вестник има 5-6 лоши инцидента, като вестникът е СЕДМИЧЕН. В това отношение мисля, че в България животът е по-спокоен: да, хората може да са по-изнервени, да повишават тон, да се карат, но до убийство не се стига. Много е странна тази двойнственост тук: през деня и по отношение на институциите има много ред и справедливост, обаче по тъмно и на улицата нещата са по-зле от в България.

Та относно светогледа ни. Преди да заминем в чужбина много слушахме и четяхме коментари като “няма такава държава!” и “това само в България може да стане” и “това в Германия/Англия/Холандия никога няма да се случи” относно неща като: защо се забавила линейката, защо не дошли полицаите, защо еди-кой си е арестуван и после пуснат. В Англия СЕ СЛУЧВАТ такива неща. Това може би ви го казах предния път, но нека да се знае, защото много се подлъгват хората.

Дали се чувстваме пълноправни членове на обществото. Пълноправни – да, членове на обществото – не. Това ни е може би най-големия проблем. Не сме част от обществото. Почти всичките ни приятели са българи, във фейсбук като пусна нещо 95% от ангажираните хора (харесващи, коментиращи, споделящи) са българи. Да, можем да отидем на центъра или в парка и да, можем да се заговорим с някой случаен човек, англичанин, да, на работа и аз, и мъжът ми си говорим с колегите-англичани, смеем се и така нататък. Но ние на гости каним и ходим при българи, за пари или за услуга ако се наложи ще потърсим българи. Имаме един много добър приятел, за който съм ви казвала – Дейвид, – и той е единственото изключение. На плитко ниво можем да общуваме с всички, но на по-дълбоко ниво с англичаните не става. Тяхната култура и начин на общуване са различни от нашите. Не по-лоши – различни.

Което постепенно се превръща в проблем, защото пък Николета расте и нейните приятели са 95% англичани. Ето сега например в събота ще ходим на детски център с една нейна приятелка и майка й. Майката е много приятна жена, допада ми, но тя си има тук свое семейство, колеги, приятели от детинство, и няма да се задълбочи нашето приятелство. Каквото е и положението с останалите майки-англичанки, с които съм контактувала тук и с които сме излизали повече от един път.

Иначе сме се “претопили” дотолкова, че сме свикнали много с тукашните порядки. Начин на поведение, популярни програми, новини, местни събития, клюки дори – много сме им влезли във филма! :) Стараем се да се впишем в обстановката. Научихме Николета на английски, навън си говорим само на английски – нещо, което много българи не разбират и сигурно им се струва превзето, но като си в Рим ще правиш като римляните. Все пак нас всички в магазина ни познават, по улиците често срещаме комшии, учителки от градината на Николета, пощальони, деца и родители от градината (вече училището) и така нататък. Да не говорим, че и аз, и мъжът ми работим само с англичани. И дори да оставим това настрана, ние все пак не сме туристи, за момента сме станали част от това общество и трябва да го уважаваме. Но има много българи, и изобщо емигранти, които живеят уж в Англия, а всъщност живеят в един български балон, и не се опитват да се интегрират.

И, за да приключвам вече, преди да сте заспали пред мониторите, като теглим чертата: три години мъки, караници, много стрес и много работа е до момента равносметката. Научихме се да сме много по-търпеливи към хора, институции и ситуации. Научихме се много да чакаме. Да живеем с голяма несигурност и стрес и пак на другия ден да даваме 100% от себе си. Научихме се, че лесно няма никъде, нито в чужбина, нито в България. Разбрахме какво е да разчиташ само и единствено на себе си.

Сега като прочетете горния параграф, да не си помислите, че на нещо много сме се научили! :) Просто сме имали много дупки за запълване, та животът по един или друг начин ни е “помогнал” да си попълним пропуските. Затова не съжалявам, че дойдохме в Англия, въпреки всички трудности. А сега те вече са зад гърба ни и остава в общи линии просто да се оставим на течението да ни носи, както казах преди – ходиш на работа и си купуваш нова кола и къща и ходиш на почивка на готини места. Стига да ходиш на работа, нищо повече не се иска от теб.

Често мислим за България и болките на обикновения българин са ни много по-близки, отколкото тези на обикновения англичанин. Много повече се ядосваме за несправедливостите в България, отколкото за тези в Англия.

От доста българи в чужбина чух как никога нямало да се върнат в България и как България за нищо не ставала и никога нямало да се оправи и как тука било хиляди пъти по-добре. Много ми става мъчно от такива приказки. За мен не е нормално да не ти липсва родината. Дали ще се върнеш е отделен въпрос, но дори и да си решил никога да не се връщаш, бива ли с някакво самодоволство и гордост да го заявяваш? Бива ли да забравяш откъде си тръгнал?

Англия е една от топ 5 на световните икономики, България е много надолу в класацията, така че е нормално нещата в Англия да са много по-различни. Но е безсмислено да ги сравняваме постоянно и да въздишаме как Бългрия никога нямало да се оправи. От нас зависи, все пак. Ние трябва да се сравняваме с държави като Румъния, Турция, Гърция, Сърбия, а не с Англия, Франция, Германия или Америка. Но най-вече, трябва да спрем да гледаме навън за пример какво да направим за България. Трябва да се обърнем навътре, към себе си. Да видим своето общество и своя народ, какво искаме ние, и как да го постигнем ПО СВОЯ СИ НАЧИН. Не по английския или холандския.

Надявам се до тук да съм успяла добре да обрисувам картинката на живота в Англия през очите на едно българско семейство с две деца, защото смятам да приключвам вече с английската поредица. Надявам се да не съм ви отегчила с нея прекалено много. Благодаря ви, че останахте с мен до тук! :)

Хареса ли ви това? Вижте всички материали в Архива и си направете абонамент по email! Потърсете kadebg във Фейсбук!