Как да бъдем щастливи – запитах се след 30

Когато бях на двайсет, единствената ми цел беше да завърша и да си взема дипломата. Не се питах дали УНСС е подходящият университет за мен, не съм мислила дали искам да оставам в София или не, не съм мислила за това какъв бих искала да бъде бъдещият ми партньор в живота.

Не съм мислила какво искам и какво не искам – дори специалността ми в университета беше почти случайност. Избрах я по метода на изключването. Първо казах с кои предмети НЕ мога да кандидатствам, понеже не искам да зубря. Останаха математика и английски. После си казах, че вероятно не мога да се справя с инженерна специалност (в гимназията бях с профил Музика), защото ще съм твърде изостанала в подготовката, а и не мислех, че една “мъжка” специалност ще ми е интересна. Така се насочих към икономиката.

Понеже всеки кандидат-студентски изпит струва пари (като такса и настаняване), а ние тогава нямахме много, реших да не следвам популярния тогава съвет “кандидатствай навсякъде за по-сигурно, така все някъде ще те приемат”. Освен това си дадох сметка, че на мен не би ми донесло никакво щастие да съм в някой измислен университет. Така кандидатствах само в икономическите университети във Варна и в София, като много исках да съм в София. За специалностите не бях ориентирана изобщо, така че класирането реши вместо мен.

Тоест, в този период съм знаела много малко по въпроса “какво искам” и малко повече по въпроса “какво НЕ искам”, а пък като цяло май-май повече съм опознавала света и съм чакала с големи очи да видя какво ще ми предложи той, отколкото да опознавам себе си и да откривам какво АЗ бих искала да ми се случи.

И въпреки че не съм била точно на “шофьорското място” тогава, съм си била щастлива по един младежки, почти детски, начин.

Докато е млад човек, винаги я има вярата, че бъдещето е топло и светло. Веднъж съквартирантката ми каза, докато играехме на The Sims и избирахме плочки за виртуалната къща, че всеки казва как някой ден иска да има еди-каква си кухня или еди-каква си спалня, двор, кола. Никой не си мисли, че ще е беден, че ще живее в апартамент с шупнала боя и мебели отпреди трийсет години. Никой не си представя, че на четирисет още ще пътува с градски транспорт.

В един момент обаче колелото с годините се завърта. Идва трийсет, четиридесет. Идва и първата равносметка кой какво е постигнал. На някои им липсват същите неща, както на двайсет, но вече слънцето на надеждата е леко потъмняло.

И тук започваме да си мислим къде са отишли последните десет години – нали уж имахме време? И си даваме сметка, че може следващите десет да се изтърколят също така бързо, без да ни донесат това, което чакаме да ни направи щастливи.

Може би повишението, което толкова чакаме да отключи кариерата ни, няма да дойде скоро – или никога. Може би партньорът, който чакаме да създадем семейство заедно, няма да дойде навреме – или никога. Може би пътят, който бихме искали за децата си, не можем да го осигурим. Може би просто чувстваме, че буксуваме на едно място, или че не сме направили нищо значимо с живота си – че ако утре изчезнем, светът няма дори да забележи.

И тук идва следният въпрос: защо искаме тези неща? Пари, власт, влияние? Защото мислим, че ако ги имаме, те ще ни направят щастливи. НАЙ-СЕТНЕ.

Да, ама не.

Нещата, които ви се полагат, са вече във вашия живот. Ако дълго време сте чакали нещо да се случи, което обаче все не се случва, то е защото нещо не сте направили. Не сте излезли от зоната си на комфорт.

Например, ние с мъжа ми искахме да имаме повече пари и по-добър стандарт на живот. Получихме ги в Англия (причините да заминем бяха други, но това беше като страничен ефект). С това заминаване излязохме толкова далече от зоната си на комфорт, че тя почти не се виждаше зад хоризонта! 😀

В България често си мислехме – ние, както и много други хора, които не са излизали в чужбина – че ако само живеехме в по-уредена държава, ако само имахме повече пари, ако само институциите работеха, ще бъдем по-щастливи.

Да, ама не.

Цената, която плащаш за рязкото вдигане на стандарта и за “уредената” държава, е липсата на близките ти, липсата на слънце, липсата на чувство за принадлежност, липсата на това да говориш свободно на роднив си език, липсата на топлината да си у дома, в родината, сред свои.

Та, мисълта ми е, че клишето е вярно – няма как да търсиш щастието извън себе си. Трябва сам да си го направиш като оценяваш и си благодарен за нещата, които вече имаш.

И най-вече, да се отърсиш от илюзията, че заслужаваш нещо повече от това, което имаш.

Ако ли пък наистина на всяка цена държиш да имаш нещо повече, тогава ще трябва да му платиш цената – с пари, с време, с безсънни нощи, със самота или пък обратното, с липса на усамотение. Понякога – дори със здраве.

Което не означава, че човек трябва да приема безропотно всичко и дане се стреми към повече. Напротив!

Но има голяма разлика между това да се стремиш и да изискваш. Едно е да си добър боксьор и да се стремиш да станеш световен шапион, а съвсем друго – да си добър боксьор и да изискваш света да те третира като световния шампион, който не си.

10 thoughts on “Как да бъдем щастливи – запитах се след 30”

  1. Добре написано, въпросът е обаче щастливи ли сте? Знаете как е в Англия, как сте се чувствали за това време в което сте били, върнали сте се, живеете с това, заради което сте се върнали………………..Въпросът е щастливи ли сте наистина, или просто примирени, вкопчени в рутината на ежедневието, за да не си задавате въпроси от сорта дали пък не сбъркахме, дали спокойствието, което дава онази система, че ще останеш жив, че държавата ще се погрижи за теб и поне ще живееш като куче, ако не като нещо по смислено, че няма да умреш от глад, че няма да се налага да просиш или вършиш престъпления за да оцелееш, остарявайки?! Защото, аз съм на 57 години и не, че не знаех, но с остаряването от сутрин до вечер се убеждаваш в старата сентенция, че не можеш да бъдеш щастлив сред нещастници, нито да забогатееш сред бедняци и докато мислейки, че си малък и нищожен да промениш нещо просто вегетираш, вселената непрекъснато ти напомня, че това ще се повтаря и повтаря и повтаря докато не си научиш урока.

  2. “Но има голяма разлика между това да се стремиш и да изискваш. Едно е да си добър боксьор и да се стремиш да станеш световен шапион, а съвсем друго – да си добър боксьор и да изискваш света да те третира като световния шампион, който не си.”
    Много ми хареса! Както и духът на цялата публикация! Благодаря!

  3. Всички статии са чудесни.
    Тази определено е най-добрата.
    Все едно си я писала за мен Райче:)

  4. @Maya, Vasil, Sofia – благодаря! 😊 Радвам се, че ви е допаднал текстът!

    @Михаела – по отношение на връщането от Англия нямаме никакви колебания. Категорично НЕ съжаляваме.

    Що се отнася до реализирането на човека, би било наивно да виним България за някакви пропуснати шансове. Защото в България има много хора, които са постигнали успехи – на тях не им е попречила обстановката. Били са съобразителни и комбинативни и с малко късмет са намерили път.

    Никой от нас не живее в идеални условия. Не можем да чакаме светът да ни поднесе на тепсия всичко необходимо за доказване на таланта ни. Това е наша работа. ☺

  5. Всичко е много вярно и хубаво казано. Само искам да добавя, че който може да изкарва пари в България, може да изкарва пари навсякъде по света. Ако нямаш необходимите условия, създай ги. И в това има удоволствие и радост, защото няма да го направиш само за себе си, а и за другите.

  6. @Беатриче – точно така, ще прокараш пътека. ☺

  7. Как да бъдем щастливи? Рая, чудесна статия, с доста въпроси. Хубво е да си ги задаваме от време на време, не само на вододела на преминато десетилетие :) За да не губим посоката към щастието. Намирането на отговорите им отнемат време, но в крайна сметка, ще ни водят до успеха- точно нашият. Крачка по крачка, уверена ли си, знаеш ли къде отиваш, ще се доближиш до щастието!

  8. @Киви – абе, ако си ги задаваш всеки ден е изморително 😀

  9. Да си задаваш въпроса как да сме щастливи, значи, е като с правенето на пари – трябва да съблюдаваме баланса ;)

Leave a Comment