british.flag Продължава от
Част 1: Заминаваме за Англия
Част 2: Първите 3 месеца в Англия (2015)
Част 3: Първите 9 месеца в Англия (четете в момента).

За тези, които сега се включват – имайте предвид, че ние не сме в Лондон – на север сме в района Ливърпул-Манчестър.

Още преди да заминем бях започнала да преглеждам английските сайтове за работа – основно Indeed.co.uk, после Reed.co.uk. Изглеждаше обнадеждаващо – имаше много обяви дори и за в неголемият град, към който се бяхме насочили.

Още от България реших да си пусна на няколко места – да видя “как е водата”, а и малко да се запозная с процеса. Очаквах, че в общи линии ще е като у нас – пускаш си CV-то, ако те харесат – обаждат ти се за интервю. В общи линии е така, ама с някои “малки” разлики.

Първо: на много места за да кандидатстваш, трябва да се регистрираш в сайта за работа. Това е досадна процедура, при която трябва да се попълнят доста данни – мейл, парола (отговаряща на един куп изисквания), въпроси за сигурност, адрес, телефон, какъв тип работа си търсиш (пълен/непълен ден), образование и прочее. Което не е болка за умиране, все пак то има 5 големи сайта за работа, за един час можеш да се регистрираш във всичките.

Но когато почнеш да гледаш обявите, те често те прехвърлят към сайт на някоя агенция (каквито тук има милиони), в който – познахте – отново трябва да се регистрираш. Също може да те прехвърлят към сайта на работодателя, който си има специална страница “Кариери” и задължително трябва да кандидатстваш през нея, което е възможно само след като – познахте отново – поредната регистрация.

Имайте предвид, че всяка една регистрация отнема поне 10-15 минути – тоест, ако искате да си пуснете днес на 5 обяви, отиде един час.

Тук в Англия пощенският код е нещо много важно – където и каквото и да попълвате, винаги ще ви го искат. Пощенските кодове тук са много конкретни и раздробени, първите две букви ви дават града, и всеки следващ символ (буква или цифра) стеснява местоположението до токолова, че с пълния пощенски код ще стигнете до името на улицата.

Аз тези подробности не ги знаех от България, но разбрах, че без валиден пощенски код няма да мога да кандидатствам почти никъде. Естествено извадих си от интернет списък с кодове и си избрах един, колкото да мога да мина през сайтовете да си пусна CV-то тук-там. Написах си и едно мотивационно писмо, в което в общи линии обяснявах какъв ми е опита и споменавах, че планирам да се преместя в Англия еди-кой-си месец.

След всяко кандидатстване получавах потвържение по мейла от сайта за работа – “Вие успешно кандидатствахте по обявата за …………”. След известно време – седмица, често две, понякога месец и повече – зависи от процедурата в конкретната фирма – получавах отговори. Най-често едно стандартно “Благодарим ви за интереса, за съжаление в момента има кандидатури, които по-добре пасват на профила на работата, но ще се радваме отново да кандидатствате в бъдеще” и т.н.

За мен не беше проблемът в това, че получавах отказ – бях се подготвила, че ще е така – но проблемът беше, че никъде не ми казваха ЗАЩО. Дори на идеално пасващи ми обяви, за които си мислех, че ако кандидатствам на 5, поне от една ще ме извиката, а аз бях кандидатствала на 30 (примерно). И не можех да си обясня какъв е проблемът поне до едно интервю да стигна… какво като съм от България… нали?!

Докато един ден получих отказ, в който обаче имаше тънка нишка следа: “За съжаление не можем да обработим кандидатурат ви без валиден UK адрес“.

Тогава спрях да си пращам от България и реших да изчакам, докато пристигнем в Англия и си вземем квартира (което си мислех, че ще стане в рамките на няколко дена, но както писах в предната част, не стана толкова лесно).

След пристигането в Англия нашият приятел Дейвид ни каза, че можем да ползваме неговия адрес и пощенски код и да казваме, че живеем при него. Това беше супер. Промених си СВ-то и още от хотела си търсех работа винаги, когато имах малко свободно време. Една от тези обяви ме доведе впоследствие до сегашната ми работа.

После като си уредихме и квартирата и като се нанесохме пък, съвсем с пълна пара кандидатствах на страшно много обяви. Не че междувременно бях спряла, но покрай другите проблеми не оставаше много време. В хотела беше трудно – можех да кандидатствам само сутрин преди да е станало детето и вечер след като заспи, а дори и тогава кое по-напред – банкова сметка ли, квартира ли, какво ли….

Та започнах да кандидатствам на колкото се може повече обяви, главно офис работа на пълен ден, с нормално работно време. За всеки случай кандидатствах и по други обяви – примерно с не толкова стандартно работно време, или не в офис. В общи линии това беше загуба на време, защото първо като ми видеха опита изобщо не ми се обаждаха, и второ ако ми предложеха работа с часове 14:00-22:00 бездруго надали щях да се хвана. Ама на – човек като не знае какво го чака утре, не иска да изпуска никоя възможност.

Бях решила да ходя на всякакви интервюта, където и да ме извикат – за да видя горе-долу как стават нещата и какво да очаквам. Така и направих и мисля, че това беше много правилно решение.

Третото нещо, което според мен много е помогнало, беше че побързах в СВ-то да си напиша, че имам право на работа в UK, UK шофьорска книжка, NIN и банкова сметка. Не исках някой работодател да ме хареса, а после да си каже – абе тя тая Риа (тук така ми произнасят името, хаха, Рия или Рея), тя тая Риа сега, дори да я харесаме, ако се окаже че няма тук банкова сметка или ако не й дадат NIN, бе я какво ще се занимавам, малко ли имаме англичани дето всичко им е наред…

И четвърто: английските сайтове за работа имат опция да си направиш профила или СВ-то да е публично достъпно за рикрутъри (хора, занимаващи се с набиране на персонал). Тук мисля доста се използва тази опция, и съм получавла и дори още полчавам мейли от рикрутъри.

Гледах в интернет какъв е тукашният стандарт за оформяне на СВ-та и се постарах да пасна. Също така видях на центъра на града нещо като агенция, държавна, която се занимава с това да научи хората как да си търсят работа. Те не се занимавали баш с работодатели, това било работа на бюрото по труда (JobCentre Plus), но нерядко успявали и с това да помогнат. Та регистрирах се, записах си час при консултант и отидох.

Не очаквах кой знае колко да науча от този консултант, така и се оказа, но поне чух някои коментари от човек, който цял живот е живял в Англия и все пак е видял доста СВта. В общи линии ми направи някои козметични промени (например изписването на 25 000 като 25,000 – те така били свикнали и хубаво било и аз така да правя). Махна ми снимката, която после аз пак си я сложих. От мотивационното ми писмо махна въведението, където обяснявах, че скоро съм се преместила със семейството си в UK от България. Аз това го върнах, защото според мен беше много важно да се знае. Освен това така или иначе щяха на интервюто да разберат – ако не биха взели човек от България, какво да си губим времето взаимно на интервюто.

Една голяма пречка се оказа това, че още нямахме кола. Тук масово хората пътуват до други градове за работа, и това да пътуваш 20-30-50 мили до работата е нещо нормално. Не искахме още да си купуваме кола без да имам сигурна работа, и ходех с такси на интервюта. Това си беше малко кофти, защото едно отиване (и връщане) ми струваше поне 15-20 паунда в едната посока… На едно интервю отидох с градски транспорт (автобус, влак, влак, автобус и после обратно) – пак ми излезе двайсетина паунда, но с такси сигурно щеше да ми излезе 70-80. Отиде ми целия ден тогава. Като ме питаха на интервюто имам ли кола, казах не, но че ще си купя като си намеря работа. Те ме питаха как тогава съм дошла на интервюто – с такси? И като казах че с обществен транспорт, много се учудиха. Трябваше да им кажа, че избираме кола в момента…

Веднъж ми се обади за интервю по телефона една жена, която беше по-отворена от другите и по-приказлива. Пита ме къде е била тази последната фирма, в която съм работила – понеже не съм била посочила град? Казах й името на града и обясних, че това е в България. Тя – О, ама вие от България ли сте? Да, викам, и обясних накратко. Питах я дали според нея това ще е някакъв проблем – казах “разбира се това ме прави по-различна от останалите кандидати и напълно разбирам – дали ще е сериозна пречка за мен? Аз съм отскоро тук и нямам представа как стои това в очите на работодателите?” Тя вика – о, не, разбира се, стига да имате право на работа тук, никакъв проблем,…. е, все пак всичкият ви опит като е от България не знам до колко ще е релевантно тук…..това е нещо, което ще трябва да имаме предвид…

Тоест накратко да ви кажа: да, проблем е като нямате UK опит. Тук нещата се правят по по-различен начин, не е както в България. Дори да сте на една супер елементарна позиция, пак трябва да знаете супер много правила и процедури. Например ако сте касиер в Морисънс (нещо като Билла) – трябва да знаете кое и как да опаковате, ако клиентът си е забравил клиентската карта къде да го насочите, всяка една промоция от кога до кога е, как се чисти касата (още процедури минимум), кои чекове са валидни, и т.н. Тук един служител върши страшно много работа и страшно много странични неща трябва да знае.

Друга причина, поради която е проблем ако нямате UK опит: по-трудно е да ви проверят референциите. Не невъзможно, но определено по-трудно.

Трета причина: културните различия. Англичаните са малко затворени и трудно приемат другите. Имат голямо самочувствие и не харесват емигрантите. Начинът им на общуване е определено различен от нашия. Трябва да сте супер любезни винаги, всяка втора дума да ви е “плийз” и “тенк ю”, а всяка трета – “ам сори”.

Малко статистика: аз си подадох СВто на “печелившата” обява някъде юли месец. Интервюто ми трябва да е било две-три седмици по-късно, а второто интервю – след оше една-две седмици. От щастливия петък, в който ми казаха че аз съм одобрена, до започването ми имаше почти месец – но те си ме предупредиха на интервюто, че им е бавна процедурата. Абе, на 16 Септември бях на работа :)

На колко обяви кандидатствах общо в рамките на около месец и половина-два? Сигурно на 300. От колко места ме поканиха на интервю? Общо максимум 10, от които реално отидох само на 3-4 – останалите или не си струваха, или бяха след като вече знаех че съм си намерила работа. От тези 3, на едното ме взеха. Не знам, явно и доста късмет съм изкарала.

След като почнах имах доста интензивно обучение няколко седмици – мислех, че ще ми се пръсне главата. И впоследствие пак не беше лесно – много различна култура, а да не говорим за езика с местния северняшки акцент – постоянно се напрягам да ги различа какво точно казват. Вече посвикнах с термините, които използваме на работа, но определено е кофти тукашният акцент.

След започването дойде време за проверката на референциите – освен предишните две работи, също адреса, образованието, място на раждане, семеен статус, статус на шофьорска книжка – абсолютно всичко. Впрочем тук за много неща е така – в началото можете да декларирате каквото си искате, но бъдете сигурни, че идва момента в който това се проверява. При личната лекарка на Никито бях объркала датата на раждане (да, ами какво да кажа – много работи си имахме на главата) като сме я записвали, после забелязах и казах да я сменим, а те – не можело да я сменим без акта за раждане… нищо, че при декларирането не ми бяха искали документи.

Това е в общи линии моята история. Надявам се да съм успяла да ви помогна да си изградите поне някаква обща представа за нещата. Успех на всички :)

Хареса ли ви това? Вижте всички материали в Архива и си направете абонамент по email!