Медалите на живота – цената на избора, който правим

Животът много прилича на състезание. В него има различни дисциплини и медали за постижения. Има и различни атлети, които се борят за тези медали. И като във всяко състезание, основните неща са атлетите (хората) и медалите (желанията).

Защо медалът има две страни? Едната е страната на наградата – именно заради нея се борите. А другата страна – на гърба на медала – е цената. И нещата са поставени изключително просто: ако искате медала, плащате цената. Разбира се, винаги има определени атлети, които не желаят да го разберат, но фактът си е факт. Всяко желание (медал), за което се борите, има добра страна (наградата) и лоша страна (цената)

*Вижте и материала Как да разбера какво искам (Идеалната работа за мен)

Всеки медал в живота си има цена.Трябва да отделите време за тренировки и подготовка. Да сте упорити и да тренирате редовно. Да се откажете от времето за забавление, за да можете да тренирате. Да направите всичко по силите си, за да си осигурите треньор и оборудване. Ако не сте готови на това, вероятно просто не искате медала достатъчно силно.

Когато правите избор за какъв медал се борите, имайте предвид цената. Например, обичате да работите с деца и искате да сте начален учител. Наградата тук е това, че ще обичате работата си. Цената – че ще получавате малко пари. Ако тази цена ви се струва прекалено висока, можете да се прицелите в друг медал – да станете инженер. Наградата тук е това, че ще получавате добри пари. Цената – че работата ви ще е скучна.

Животът има и своите дисциплини. Работа, семейство, пари, приятели – вие избирате в кои от тях да се състезавате, в кои от тях искате медали, кои са най-ценни за вас. Хубавото е, че можете да покорите всяка една дисциплина, ако сте достатъчно отдадени. Но не бъркайте думите “всяка една” със “всички”! Защото – да, можете да покорите всяка една дисциплина, – но не и всички накуп. Затова, в колкото по-малко дисциплини се състезавате, толкова по-вероятно е да вземете медал.

Като бях 12-ти клас започнах да се подготвям по математика за кандидат-студентските курсове. Тъй като средното ми образование е музика, не разбирах нищо от математика – да кажа, че ми беше трудно, няма да е достатъчно :) Повечето ученици в курса по математика бяха от механотехникум – тоест, бяха на “ти” с математиката. А аз на моменти бърках правилата за събиране и изваждане на обикновени дроби.

За да се справя с математиката, се наложи да прекъсна уроците по английски, които вземах тогава. Освен че ми беше трудно с парите, нямах достатъчно време, а и не знаех дали ще издържа психически на толкова напрежение. Затова реших да се състезавам само в една “дисциплина” – тя и без това беше достатъчно трудна и предпочитах да не пилея усилията си.

Някои атлети са с привилегии. Те имат скъпо оборудване за тренировки. Разполагат с чисто нови зали. Могат да наемат най-добрите треньори. Всичко необходимо за техния успех е поднесено на тепсия – остава само да го използват. Други атлети за съжаление са в по-неизгодно положение – нямат маратонки, камо ли треньор, и тренират на открито. Дъжд, сняг, пек – нямат избор, защото не разполагат със зала. Техните тренировки са много по-трудни и изтощителни. Но на пистата никой не пита дали ти е било трудно или лесно. Там е важно единствено колко бързо бягаш.

Тъй като на изпита никой нямаше да ме пита дали съм от механотехникум или от музикална паралелка, трябваше да мога да си реша задачите. Само че имах много да наваксвам, а твърде малко време. Затова си “намерих” време – в междучасията си преписвах задачите и чертежите на чисто, за да може вечер, като се прибера, да не губя време да пречертавам. Не излизах почти никъде, нямах време за приятелите си и на всичко отгоре денят на Изпита ми изглеждаше като Денят на Страшния Съд.

Аз не виждам смисъл в мрънкане тип “Защо трябва на мен да ми е трудно, а на някои им е толкова лесно!”. Това не помага с нищо и най-вече – никой не се интересува от това. Условията няма да се променят, само защото са несправедливи към вас. В крайна сметка, когато сте приели да се състезавате за даден медал, сте приели и цената му.

Цената на един и същи медал е различна според атлета, който се бори за него. Един медал е леснопостижим за атлет с добри физически данни, модерно оборудване и страхотен треньор. Същият този медал е труднопостижим за атлет, който няма тези неща. Той трябва да положи много повече усилия и да изтърпи много повече лишения спрямо един атлет с привилегии. Такива са правилата.

Времето напредваше, а математиката сякаш искаше все повече и повече жертви.
След алгебрата (“най-лесното”?? – моля ви се, г-н Н.!) дойде геометрия и после (о, ужас и безумие!) тригонометрия. За капак в края на курса дойде ред на стереометрията с нейните невероятни триизмерни сечения. Бяха минали може би 6 месеца от началото на курса. Помня как една вечер, след като реших една “нерешима” за мен задача, не можах да спя до сутринта, защото все проверявах наум решението и си мислех, че ще си открия грешка :) Давах всичко от себе си, дори не гледах Слави – но дали не сбърках с тази математика? Дали наистина имах шанс срещу хората от математически гимназии и механотехникуми?

За мен основно правило в живота е да приемам нещата такива, каквито са. Често изборът, който ни се дава, е труден. Например, не исках да си развалям отношенията си с приятелите, само защото трябва да уча и нямам време за тях. Но и не можех да не уча, защото да не ме приемат и да изпусна цяла година беше немислимо. Затова се наложи да претегля двете “злини” и да избера по-малката. Като се връщам назад си спомням колко напразни нерви похабих да се ядосвам, че не мога да имам и двете, и ми става смешно :)

Понякога става така, че всичките ни усилия отиват на вятъра. На пистата някой е с една стотна по-бърз от вас и медалът отива при него… а вие сте само с една стотна по-бавни и оставате без медал, при все че сте положили три пъти повече усилия. Тренирали сте не в уютна чиста зала, а на някоя неравна кална поляна. Не сте имали треньор, който да ви води, и сте научили правилата по трудния начин. Вместо с маратонки сте тренирали с обувки и дори сте чупили коляно заради неравния терен. Напук на всичко това сте само една стотна назад от първенеца – справедливо ли е това? Разбира се, че не. Но в света няма състезание по положени усилия – само по постигнати резултати.

15 thoughts on “Медалите на живота – цената на избора, който правим”

  1. От скоро следя блога ти, много хубаво пишеш! Но като четох за медалите и целите се сетих за една по различна мисъл: “Не целта е цел, а пътят”…

  2. А пък ръба на медала /образно казано третата страна/ е удовлетворението, което постигаш при спечелване на състезанието със самия себе си. Защото ти самият най-добре знаеш как /борейки се най-вече със самия себе си/, с колко усилия и при какви условия си постигнал “резултата” ,и след време ако си добър атлет, то идва …. удовлетворението…….

    Райче, много ми допадат разсъжденията ти. Даже доста често ми се пишат коментари, но се чувствам глупаво, понеже мисълта ми не тече така свободно като твоята. Дерзай, напред! Твоите усилия и “лишения” в известен смисъл дават добри резултати!

  3. много ми харесват твоите разсъждения и прозрения,защото съвпадат с моите и от съзнаелния ми живот до сега съм разбрала,че когато правиш нещо ,какво и да е то, освен усилията ,ако не влагаш “сърцето си” ,няма и резултати.

  4. Пишеш увлекателно. Но тази история ми се стори малко тъжна. Цената на медалите висока ли беше?

    Преди седмица станах баща за втори път. Много интересно. Казвам ти го, защото видях името ти. Кръстихме я Рая :)

  5. @Сашо – ЧЕСТИТО! Да ви е жива и здрава и много да се гордеете с нея :) Кръстена ли е на някого специално или просто ви хареса името?

    За историята – не целях да е тъжна, просто обективна. На мен поне не ми е тъжно, обичам живота си и съм доволна. На хубавите медали цената винаги е по-висока, но и удовлетворението е по-голямо.

    @Ева – благодаря! Според мен достатъчно свободно ти тече мисълта :) Аз често си мисля за теб, защото ти си от хората, които работят здраво за това, което искат – по този начин дърпат и другите напред.

  6. Харесва ми блогът ти. Всичко за медалите е вярно. Странното е, че колкото повече медали имаш,толкова повече губиш интерес. поне при мен се получава това нещо.

    A и на фона на медалите от големи състезания трудно се мотивираш да участваш в по-малките. И затова все по-често започваш да оставаш зрител.

    Да не те обезкуражавам, но мисля че в България печелившите блогове се броят на пръсти. Затова си помисли и за тази страна на медала:)

  7. Ще кажа една мъдрост, до която достигнах сам тази вечер и ми се струва подходяща за коментар към тази статия. (може и да съм я чел някъде преди време, но сега ми излиза като нещо ново, което съм готов да приема)

    “Да се оплаква човек е като – да си на дъното и да се мъчеш да излезеш КОПАЕЙКИ ОЩЕ НА ДОЛУ! А всичко е толкова просто – просто погледни нагоре и може да намериш сила или начин да излезеш!”

  8. Съгласен. И не съвсем. Все пак, тук е момента да кажа, че завиждам на това как пишеш (е, не само на теб де) – ясно и просто. Може и аз да стигна там някога. Както и да е – кефиш ме. ;)

  9. Който НЕ Е съгласен, да си каже – нали затова има коментари :) Благодаря за комплиментите!

  10. Всичко казано е абсолютно вярно!
    За съжаление безплатен обяд няма никъде!

  11. Радвам се, че си ме разбрал :) Пък за безплатни обяди, отдавна не разчитам на тях.

  12. Здравей Рая,случайно попаднах на твоя блог и прочетох това онова.Хареса ми начина ти на мислене(американски) и повечето ти ‘статии’.Липсата на повече хора като теб в България ме накара да я напусна преди време:(

    “Няма състезание по положени усилия-само по постигнати резултати”

  13. @Калин – здравей и благодаря :) А цитатът за състезанието не е мой, но е много хубав :)

Leave a Comment