UPDATE: Цялата история може да прочетете в книгата “Едно лято в Америка: бизнес уроци и мемоари” !

Продължава от част 1

Usit colours в Студентски град беше малък офис – имаше едно момче с къдрава коса и едно момиче. Забелязвах, че понякога им иде да ме гръмнат заради наивните ми въпроси, но ги издаваше само малък блясък в погледа. Отговаряха ми винаги бързо и любезно. Такива бяха и колегите им в офиса на Васил Левски, дето правеха самолетните билети.

Трябваше да си резервирам билета поне до Париж, преди още да имах оферта за работа. Без да имам и виза. Така ме посъветваха от Usit.

На този етап имах доста добро мнение за агенцията, че е легитимна и редовна. Това много ми помогна да рискувам с тези предварителни плащания. Защото представете си ако не сте ходили на бригада никога, агенцията ви изглежда съмнително, постоянно ви искат предварителни плащания (и то немалки), и разбира се вие сте слушали кошмарни истории за измамени от агенции хора… В един момент ще се усъмните и ще спрете процедурата и няма да заминете и изобщо нищо няма да стане.

За щастие в моя случай всичко беше наред.

***

Работната оферта - всъщност най-важното нещо – доста закъсня. Повечето хора получаваха офертите февруари-март, а бригадите почваха май-юни.

Моята оферта дойде май месец.

Офертата беше за $7 долара на час, позиция General Assistant to Inkeeper, работодател LaMonette Maison Inn, място Iowa. За мое голямо щастие, настаняването беше безплатно и по-важното: предварително организирано. Някои от вас може и да нямат проблем да си организират квартира на другия край на света; не и аз.

Радвах се много, че най-сетне имах оферта, обаче оттук-нататък всичко трябваше да стане много бързо.

Веднага си платих билета за целия маршрут, макар че офертата още не беше потвърдена и нямах виза. Но после можело да няма места, казаха от Usit, а и цените ще са много по-високи. Летищни такси, медицински застраховки, снимки – все изникваше нещо. А и сесията беше дошла.

Четене за сесия

Да учиш в банята по време на сесия... тогава изглеждаше съвсем нормално :)

***

Слязох от таксито пред американското посолство малко притеснена – и много развълнувана. Имах интервю за виза.

Или щях да го взема и да видя с очите си Америка, да пътувам със самолет над океана и да стъпя на другия край на света – или щях да си остана в София. С поне $700 дългове.

***

Валеше. Пред консулството имаше сигурно 50 човека опашка – повечето с чадъри, но не всички. Бяха се струпали под навеса на входа. По едно време излезе охраната и каза да минем назад. Някои протестираха, че вали, и защо не ни оставят тука поне да не чакаме на мокрото. “Еми кво да напрайме сега, че вали, нали искате виза – каза охраната. Някой пак измърмори и охраната сви рамене “Еми кажете го това на консула”.

Аз не се сърдех на охраната. Човека си вършеше работата и къде ще чакаме не зависеше от тях.

Обаче като се наредихме на опашка в колонка, и като гледах как вали дъжда и никой не мърда от мястото си, си представих как изглеждаме в очите на американците вътре.

Бедни, гладни, готови да седят на дъжда.

***

“Това какво е?” – пита охраната и сочи пластмасовата ми бутилка вода.
“Вода” – отговарям и ми става смешно. Чувала бях какво ли не – че ако носиш дезодорант те карат да се пръснеш с него за да са сигурни, че не е киселина. Но не го вярвах.
“Ше ви помоля да отпиете от нея”

Е значи било вярно.

Оставих си телефона при охраната и отидох в чакалнята, защото номерът ми наближаваше.

Чакалнята беше точно чакалня. Два реда седалки със слепени гърбове, електронно табло с номера и 4-5 гишета, на които се даваха документите и се провеждаше великото интервю за американска виза.

Не точно както си го бях представяла.

Нямаше места за всички и някои студенти чакаха прави. Аз обаче се уредих с място, което на всичко отгоре гледаше към гишетата и можех да видя какво точно е интервюто, какво ги питат.

Явно зависеше много при кого попадаш.

Единият интервюиращ беше мъж, изглеждаше голям добряк. При него за виза беше едно момче дето две думи не можеше да върже на английски, не можа дори да каже какво ще работи. Мъжът се засмя, пита го как ще се оправи там като нито знае какво ще работи, и едвам говори английски. Момчето се усмихна – в отговор на усмивката, не че разбра въпроса. И докато бъбреше, мъжът му удари печатите и му каза “Congratulations, you’ll have a visa”.

На съседното гише беше една жена. При нея чакаше друго момче, което си говореше добре английски. Тя му зададе стандартните въпроси – защо искате да ходите, имате ли роднини там, имате ли семейство тук. После му отвори студентската книжка – момчето беше от Шуменския, първи курс. “I see you’ve only taken one exam for the whole year”, каза тя. Той взе нещо да пелтечи че книжката му е заверена и той си е редовен студент първи курс. “Really? What kind of a student are you when you’ve only taken one exam? I think that’s suspicious”. Момчето пак тръгна да се обяснява, но през това време тя вече слагаше печати. “I’m sorry, but under these circumstances we can’t issue a J1 visa for you. Try again next year. Good luck. Next!”

“Next” бях аз.

“Hi, how are you” – каза жената без да ме гледа. Аз пък не бях свикнала на тяхното “how are you” към всеки срещнат, за щяло и не щяло, и в първия момент малко се ошашках какво да отговоря. Накрая реших да играя на сигурно и казах само “Fine, thank you”. Което се оказа, разбрах после, почти идеално.

Пита ме защо съм си избрала тази специалност, харесва ли ми, + стандартните въпроси.

Като цяло беше много леко. “Congratulations”, ми каза.

Докато си събирах нещата от охраната, вече беше спряло да вали и светеше слънце.

Въпреки всичките ми страхове дотук, в този момент си мислех само едно: “Ще видя АМЕРИКА!” :)
***

следва продължение – част 3

UPDATE: Цялата история може да прочетете в книгата “Едно лято в Америка: бизнес уроци и мемоари” !