UPDATE: Цялата история може да прочетете в книгата “Едно лято в Америка: бизнес уроци и мемоари” !

Продължава от част 2

“Dear passengers, there will be a slight delay before we land because there’s a storm over the airport”

(Уважаеми пътници, ще има малко закъснение преди да кацнем, защото има буря над летището.)

Това бяха думите на пилота при последния от моите три полета по линията Sofia-Des Moines.

Първо беше София-Париж. Предния ден преди полета, буквално в последния момент, бяха пристигнали всичките ми документи за заминаването. Оставих едно копие вкъщи, едно в багажа и едно в раницата + оригиналите. Вечерта преди заминаването бяхме в леля ми и изобщо не мигнах, въпреки че бях с лека температура и пих Fervex, който обикновено ме събаря като чук.

Рано на другата сутрин, докато чакахме на летище София, не знаех на кой свят се намирам. От една страна изгарях от любопитство какво ще ми поднесе едно лято в Америка. От друга – в този момент вече изпитвах смъртен ужас при мисълта, че 4 месеца няма да видя семейството си, как ще се оправя с прекачванията по летищата и дали всичко ще е наред след като пристигна. Освен това настинката ми се оказа упорита и се беше влошила.

Качих се в самолета. В момента, в който усетих колелата да се движат по пистата, ми идеше да извикам “Спрете! Искам да сляза! Отказвам се!”. Но не можех да си го позволя и вече не заради парите. Всичките ми познати и роднини знаеха, че ще заминавам.

Беше въпрос на чест.

Прекръстих се, поех си дълбоко въздух и се обърнах към прозореца.

***

Минахме над облаците и гледката беше толкова красива, че се усмихнах. “Приключението започва”, казах си. “И колко много слънце!”

***

След около 2 часа бях в Париж. Нямах никаква идея какво трябва да правя и накъде да вървя, затова се опитах да следвам тълпата. На някакво място ми поискаха документите – значи, на прав път съм :)

Намерих информационното табло и исках да видя на кой изход е следващия ми полет, Париж-Чикаго. И гледам – пише “Canceled”. Ааааааа!!!!!

И сега?!! После имам връзка Чикаго-Де Мойн! Шефката знае да ме чака в Де Мойн в еди-колко си часа! А багажа ми?

По едно време гледам някаква тълпа се събрала около един французин и той нещо ръкомаха. Питам хората – и вие ли сте със самолета за Чикаго, да. Обаче французина си плещи нещо на френски и аз нищо не разбирам.

“Could you speak English, please? I don’t understand French”, викам.
“English! English! You go to England and everyone speaks English! You come to Paris and nobody speaks French!” – и продължи да си плещи на френски. Направо не можах да повярвам.

“But mister, I am sorry, but I have another flight to catch, and I don’t understand French” – викам.
“I do not speak English!” – тросна ми се тоя.

За мой голям късмет имаше някакво детенце от Канада и то ми преведе какво е казал французина. Вместо Париж-Чикаго имало полет Париж-Детройт. А от Детройт щели да ни поемат към Де Мойн.

***

Летището в Париж ми се беше видяло огромно, но всъщност наистина огромно беше това в Детройт. Дори имаше нещо като вътрешно метро.

Имах време до следващия полет и отидох до тоалетната. На седалките имаше някакъв найлон. “Това пък какво е”, викам си. После видях, че найлонът се сменя автоматично след всяка употреба. И сигурно няма как – при такова огромно летище, кой знае колко хора на ден минават през тази тоалетна.

Обадих се на нашите, че полетът ми е бил сменен, но вече съм в Детройт и ми остава само още един полет. И вече като се настаня, ще се обадя пак. След това се качих на “метрото” и оттам – на самолета за Де Мойн.

***

“Excuse me” – викнах стюардесата, “but do you know when we are going to land? There’s someone to meet me at the airport. Is there some way I can call them?” (Извинете, но знаете ли кога ще кацнем? Ще ме чакат на летището. Има ли някаквъ начин да се обадя?)

Стюардесата беше много любезна и каза, че най-много до половин час ще кацнем, но не – няма телефон. Тогава момичето до мен ми каза “Не се притеснявай, можеш да използваш моя мобилен, ако искаш”. Направо бях трогната :) По това време в България мобилните разговори бяха още много скъпи. А дотогава и никога не бях предполагала, че така някой ще си даде телефона на непознат да се обади.

***

Най-сетне кацнахме. Една възрастна жена държеше шарена табелка с моето име. Това беше шефката ми, Мей Коуен. Не очаквах, че е толкова възрастна (мисля, че беше към 70 – вече не помня) – но веднага ми хареса. Ето една снимка с нея:

May Cohen
От нея научих изключително много (подробно ще ви разкажа в следващата част.)

След което се качихме в колата й (Ягуар с кожен салон). Беше ми донесла сандвич и някакво газирано – много мило и гостоприемно от нейна страна, което още повече ме успокои :)

Беше в малките часове на следващия ден, когато най-сетне пристигнахме в къщата за гости в Oldsen. Цялото пътуване трябва да беше над 24 часа.

“You must be very tired, Rya, so why don’t you get some sleep now and I’ll show you around tomorrow. We’ll finish the paperwork then, too. Sleep as long as you like and maybe we can start around noon”

(Сигурно си много уморена, Рая, така че защо не поспиш сега и ще те разведа наоколо утре. Тогава ще довършим и документите. Наспи се колкото искаш и може би ще започнем около обяд.)

Въпреки че бях на другия край на света, бях наистина много уморена от цялото пътуване, преживелиците, и тъпата настинка.

Заспах веднага.

***

следва продължение – Бизнес уроци от Америка

UPDATE: Цялата история може да прочетете в книгата “Едно лято в Америка: бизнес уроци и мемоари” !