Е, драги мои, нека ви разкажа какво се случи с мен през 2013. А то не беше малко :)Промените в личния ми живот по една случайност съвпаднаха с времето, когато реших да обърна блога на английски. Тези от вас, които са можели да го четат на английски, отдавна знаят какво се случи, но да видим как ще звучи да го разкажа на български.Продължава от Част 5: Парите и любовта: Да си намериш работа в малкия град (5)

rabota obqva prevod10-дневната ми отсрочка беше наполовина изтекла, когато – Алелуя! – ми се обадиха от една агенция за подбор. След интервю по телефона с агенцията ми казаха, че ще организират интервю с фирмата-работодател. Фирмата се занимаваше с гуми и консумативи за коли, а позицията беше за отдел Доставки.

Офисът беше на кофти място – в края на града. Проблемът с това е, че няма как да отскочиш да си платиш телефона в обедната почивка. И няма как да ходиш на работа пеша. Е, това ще го преживея, мислех си аз, стига да не се остава извънредно.

Колкото повече мислех различни варианти за работа, толкова повече осъзнавах, че приоритет #1 за мен е РАБОТНОТО ВРЕМЕ. Не заплатата или титлата. Исках работа, където всичко – почивки, отпуски, болнични и прочее – да е НОРМАЛНО. Както е по Кодекса на труда. Без незаконни работи като редовно да те карат да оставаш след работно време или да те осигуряват на половината от реалната ти заплата. Исках да знам, че ако тръгна да излизам в майчинство, ще мога да си ползвам реалните осигуровки. Както и ако изляза в болничен. Исках да знам, че стане ли 17:30, мога да се прибера вкъщи при мъжа си. Толкова ли много исках? Явно да…

* * *

Интервюто ми беше със собственика на фирмата, като присъстваше и някаква колежка. Предполагам, някоя от отдела – не ми я представиха.

Фирмата беше голяма и собственикът очевидно беше горд с нея. Мина ми през ума защо коскоджамити директор ще отделя време лично да прави интервютата за такава мижава позиция като моята, после свих рамене. Знам ли – балкански манталитет? Негова си работа.

Интервюто вървеше нормално. Минахме стандартните точки – къде сте работили преди, защо си търсите работа, знаете ли английски. (Знам ами – даже работих в Америка. Беше едно необикновено лято… Повече за него вижте в книгата “АМЕРИКА – бизнес уроци и мемоари“)

Накрая стигнахме до любимия ми въпрос: парите.

“Ами,” викам, “преди да коментираме заплащането, бих искала да кажа отсега, че парите не са най-важния фактор за мен, когато сравнявам една оферта за работа с друга. За мен по-важно е фиксираното работно време, понеже нямам възможност да оставам след това. Не че, нали, ако излезе нещо спешно няма да остана – да си изключа компютъра и каквото стане… Ясно, че понякога се налага да се остане до по-късно, и няма проблем, стига да не е редовна практика.”

Колежката не каза нищо, докато говорех, но наведе глава и започна да си гледа ръцете. Това беше лош знак. Хммм, явно обаче тук не са така нещата с работното време, помислих си. За мен езикът на тялото й беше достатъчно ясен.

“Вижте, аз често идвам в офиса в събота,” каза собственикът, “И обикновено като дойда тук има персонал. Не че ги карам да идват, ама те си идват.” (Тук направо щях да падна от смях :) Това му бяха точните думи – “не че аз ги карам да идват, ама те си идват” хахаха! Баси ентусиастите, а? И един мармот завива шоколада в станиол…) Както и да е – още не сте ни казали цифра за заплата?”

Казах. Те казаха, че ще ми се обадят.

(Още: Мит: няма таван колко пари можеш да изкараш)

* * *

Няколко дни по-късно се разхождах в градската градина, когато ми се обадиха от агенцията и казаха, че от фирмата решили “да продължат с друг кандидат”. И какъв е тоя кандидат, викам, а те ми обясняват – някаква жена на трийсет и нещо с повече стаж, и повече опит за позицията. Консултантката ми каза някак извинително, “Няма нещо конкретно, което да е било проблем във вашата кандидатура… просто са предпочели човек с повече професионален опит.”

Повече “професионален опит”? Тя работата не беше чак толкова сложна, че да им трябва човек с пет години опит. Хмммм. По-скоро другата жена не е имала такива “високи” изисквания към работното време. Щом е над 30, вероятно вече си е родила децата и те са попораснали, тоест няма да й предстои тепърва майчинство. А и ако си над 30 и имаш семейство, не можеш дълго да стоиш безработен – съответно си по-склонен да преглъщаш неща като оставане след работа или да ходиш в събота… Как беше – “не че аз ги карам, ама те си идват” :)))

(Още: Моите 13 фатални грешки при стартиране на собствен бизнес)

* * *

Беше неделя вечерта преди първия ми работен ден на онова място, дето се работеше и в събота. Вяло и неохотно си лъсках обувките за първия ми работен ден. Дрехите ми бяха изгладени на закачалката.

Никой друг не ми се беше обадил за интервю. А може би и по-добре – ако пак ще си говорим за минимални осигуровки и работа в събота, то има ли значение дали ще е тази фирма или онази… Тайно въздишах по предишната си хубава работа в моя град преди да се преместя, но тази страница вече беше затворена.

Тук в новия град имаше една фирма – всъщност доста голяма – на която се бях надявала. Те имаха репутацията на много добър работодател. И напълно заслужено: нормално работно време, осигурен транспорт и дори храна, и никакви евтинджийски номера като пари под масата или оставане след работа. Бях минала две интервюта при тях и си мислех, че са минали много добре. За кратко се бях развълнувала и си мислех, че ще стане там, обаче след второто интервю вече две седмици телефона мълчеше.

“Не е честно, баси” – мрънках на годеника си. “Има една фирма, където да искам да работя, и точно те не ми се обаждат! Защо ми се обаждат от всички малки гадни тарикатски фирмички, обаче не и те? Не е честно!”
“Абе, има още време, може да се обадят.”
“О верно ли?”, изсъсках. “Минаха две седмици! Щом досега не се обадиха…”
“Те действат по-бавно,” каза той. “Ще ти се обадят бе. Споко.”

(Още: Вижте историята на нашето запознанство в поредицата Парите и любовта: Да си намериш мъж по интернет – моята история)

* * *

И наистина ми се обадиха. Обадиха ми се! Имах трето интервю.

Междувременно вече бях започнала работа на гадното място. Мина цяла една седмица, когато получих толкова чаканото обаждане. Беше в петък следобед и се разбрахме за интервю в понеделник.

“Само че как ще стане?”, попитах бъдещия си съпруг. “Обедната е само един час. То самото интервю ще е поне 40 минути, плюс 30 минути път, плюс ако се наложи да чакам…?”
“Ти пък какво го мислиш изобщо!” – вдигна вежди той. “Ако те одобрят, така или иначе ще се махнеш оттука, какво ти дреме?”
“Ама ако не ме одобрят, ще си остана тук, и освен това ще ми се мръщят че хем съм нова, хем още на първата седмица си просрочвам обедната.”
“Абееее, добре ще мине, аз знам; а ако ти кажат нещо за това, че си закъсняла, ще се извиниш и толкоз. Няма да те махнат за това, че веднъж си закъсняла.”

* * *
Междувременно се чудех дали да кажа на сегашната си работа, че напускам.

За новото място интервюто наистина мина добре, и вече имах сериозно основание да се надявам да започна. Вътрешно вярвах, че ще ми предложат работата, но все пак гаранция нямаше… Пък и с темпото, с което действаха, знам ли – можеше и месец да мине, преди да вземат решение.

Чудех се какво да правя със сегашната си работа. Макар да бях там само една седмица, все пак ми беше малко кофти, че нищо не им бях казала. Все пак те бяха отделили време да ме обучават, да ми направят договор, да ме запознаят с колегите. Ангажираха хора да ми направят email акаунт, карта за достъп и протокол за обучение. Така че, ако ме питате дали ми беше кофти тайно да ходя на интервюта за други фирми? Да. Дали ми беше кофти дето от първия ден мечтая за деня, в който ще напусна? Дам. Не беше идеалната ситуация.

Но от друга страна, на собственика явно не му беше кофти да кара персонала да му работи +1 час всеки ден. И в събота. Не му беше кофти да плаща осигуровки на минималната. Той си гледаше неговия интерес, нали? Е, аз пък трябваше да си гледам моя. Затова си държах устата затворена.

Ако работодателите проявяваха минимална коректност поне да спазват Кодекса на труда, нямаше да има такива ситуации. Но работодателите масово си правят каквото си искат (а къде дреме Инспекцията по труда не знам) и масово не се спазва 8-часовия работен ден. Нито се осигуряват служителите на реалните пари. Щом е такава работата – да си гледат работата. Служителите не им дължат никаква лоялност. Каквото повикало, такова се обадило…

* * *

Този път от голямата фирма действаха бързо. Веднага след интервюто си стиснахме ръцете. Парите бяха малко по-малко от на сегашното място, ама то ако смятам всички извънредни часове там, друга ще е сметката :) Защото извънредно там са +1 час на ден и 5часа в събота, тоест 10часа седмично. На месец – 40 часа. Ами че това си е цяла една работна седмица, дето я бъхташ за без пари.

Отидох да кажа на собственика, че напускам. “Е защо, какво не ти хареса тук?,” попита ме той. “Не ти ли харесва работата? Мисля, че и условията са доста добри, в сравнение с другите места. Ако е заради пари, може да поговорим…”

Колкото и да бях поласкана от желанието му да ме задържи, знаех, че няма как да се разберем. Аз исках стабилна работа и нормални условия на труд, както е по Кодекса на труда. Това тук никога нямаше да стане. Казах му, че всичко е окей (лъжа) – какво да му обяснявам другите работи… “Тогава защо отиваш на другото място?” попита той. Мисля, че той искрено си вярваше, че фирмата му е страхотно място за работа. Също като предния експлоататор, дето не ги карал да идват в събота, ама те си идвали…

Отговорих му – “амииии повече възможности” :) Тази фраза не значи нищо, разбира се, и ми свърши работа идеално :)

(Още: Вижте хитроумните народни “фрази” във вид на Цитати за парите – с картинки!)

* * *

Ето така стана то, че започнах работа в една НОРМАЛНА фирма. Не съжалявам за всички перипетии, през които преминах, докато стигна дотук. Защото така разбрах две неща: първо, “НОРМАЛНО”-то не е много нормално в България, особено в малките градове; второ, като попаднеш на едно НОРМАЛНО място, дръж се здраво и не се пускай :)

Хареса ли ви това? Вижте всички материали в Архива и си направете абонамент по email!