Парите и любовта: (не)Нормални условия на работа (6)

Е, драги мои, нека ви разкажа какво се случи с мен през 2013. А то не беше малко :)Промените в личния ми живот по една случайност съвпаднаха с времето, когато реших да обърна блога на английски. Тези от вас, които са можели да го четат на английски, отдавна знаят какво се случи, но да видим как ще звучи да го разкажа на български.Продължава от Част 5: Парите и любовта: Да си намериш работа в малкия град (5)

rabota obqva prevod10-дневната ми отсрочка беше наполовина изтекла, когато – Алелуя! – ми се обадиха от една агенция за подбор. След интервю по телефона с агенцията ми казаха, че ще организират интервю с фирмата-работодател. Фирмата се занимаваше с гуми и консумативи за коли, а позицията беше за отдел Доставки.

Офисът беше на кофти място – в края на града. Проблемът с това е, че няма как да отскочиш да си платиш телефона в обедната почивка. И няма как да ходиш на работа пеша. Е, това ще го преживея, мислех си аз, стига да не се остава извънредно.

Колкото повече мислех различни варианти за работа, толкова повече осъзнавах, че приоритет #1 за мен е РАБОТНОТО ВРЕМЕ. Не заплатата или титлата. Исках работа, където всичко – почивки, отпуски, болнични и прочее – да е НОРМАЛНО. Както е по Кодекса на труда. Без незаконни работи като редовно да те карат да оставаш след работно време или да те осигуряват на половината от реалната ти заплата. Исках да знам, че ако тръгна да излизам в майчинство, ще мога да си ползвам реалните осигуровки. Както и ако изляза в болничен. Исках да знам, че стане ли 17:30, мога да се прибера вкъщи при мъжа си. Толкова ли много исках? Явно да…

* * *

Интервюто ми беше със собственика на фирмата, като присъстваше и някаква колежка. Предполагам, някоя от отдела – не ми я представиха.

Фирмата беше голяма и собственикът очевидно беше горд с нея. Мина ми през ума защо коскоджамити директор ще отделя време лично да прави интервютата за такава мижава позиция като моята, после свих рамене. Знам ли – балкански манталитет? Негова си работа.

Интервюто вървеше нормално. Минахме стандартните точки – къде сте работили преди, защо си търсите работа, знаете ли английски. (Знам ами – даже работих в Америка. Беше едно необикновено лято… Повече за него вижте в книгата “АМЕРИКА – бизнес уроци и мемоари“)

Накрая стигнахме до любимия ми въпрос: парите.

“Ами,” викам, “преди да коментираме заплащането, бих искала да кажа отсега, че парите не са най-важния фактор за мен, когато сравнявам една оферта за работа с друга. За мен по-важно е фиксираното работно време, понеже нямам възможност да оставам след това. Не че, нали, ако излезе нещо спешно няма да остана – да си изключа компютъра и каквото стане… Ясно, че понякога се налага да се остане до по-късно, и няма проблем, стига да не е редовна практика.”

Колежката не каза нищо, докато говорех, но наведе глава и започна да си гледа ръцете. Това беше лош знак. Хммм, явно обаче тук не са така нещата с работното време, помислих си. За мен езикът на тялото й беше достатъчно ясен.

“Вижте, аз често идвам в офиса в събота,” каза собственикът, “И обикновено като дойда тук има персонал. Не че ги карам да идват, ама те си идват.” (Тук направо щях да падна от смях :) Това му бяха точните думи – “не че аз ги карам да идват, ама те си идват” хахаха! Баси ентусиастите, а? И един мармот завива шоколада в станиол…) Както и да е – още не сте ни казали цифра за заплата?”

Казах. Те казаха, че ще ми се обадят.

(Още: Мит: няма таван колко пари можеш да изкараш)

* * *

Няколко дни по-късно се разхождах в градската градина, когато ми се обадиха от агенцията и казаха, че от фирмата решили “да продължат с друг кандидат”. И какъв е тоя кандидат, викам, а те ми обясняват – някаква жена на трийсет и нещо с повече стаж, и повече опит за позицията. Консултантката ми каза някак извинително, “Няма нещо конкретно, което да е било проблем във вашата кандидатура… просто са предпочели човек с повече професионален опит.”

Повече “професионален опит”? Тя работата не беше чак толкова сложна, че да им трябва човек с пет години опит. Хмммм. По-скоро другата жена не е имала такива “високи” изисквания към работното време. Щом е над 30, вероятно вече си е родила децата и те са попораснали, тоест няма да й предстои тепърва майчинство. А и ако си над 30 и имаш семейство, не можеш дълго да стоиш безработен – съответно си по-склонен да преглъщаш неща като оставане след работа или да ходиш в събота… Как беше – “не че аз ги карам, ама те си идват” :)))

(Още: Моите 13 фатални грешки при стартиране на собствен бизнес)

* * *

Беше неделя вечерта преди първия ми работен ден на онова място, дето се работеше и в събота. Вяло и неохотно си лъсках обувките за първия ми работен ден. Дрехите ми бяха изгладени на закачалката.

Никой друг не ми се беше обадил за интервю. А може би и по-добре – ако пак ще си говорим за минимални осигуровки и работа в събота, то има ли значение дали ще е тази фирма или онази… Тайно въздишах по предишната си хубава работа в моя град преди да се преместя, но тази страница вече беше затворена.

Тук в новия град имаше една фирма – всъщност доста голяма – на която се бях надявала. Те имаха репутацията на много добър работодател. И напълно заслужено: нормално работно време, осигурен транспорт и дори храна, и никакви евтинджийски номера като пари под масата или оставане след работа. Бях минала две интервюта при тях и си мислех, че са минали много добре. За кратко се бях развълнувала и си мислех, че ще стане там, обаче след второто интервю вече две седмици телефона мълчеше.

“Не е честно, баси” – мрънках на годеника си. “Има една фирма, където да искам да работя, и точно те не ми се обаждат! Защо ми се обаждат от всички малки гадни тарикатски фирмички, обаче не и те? Не е честно!”
“Абе, има още време, може да се обадят.”
“О верно ли?”, изсъсках. “Минаха две седмици! Щом досега не се обадиха…”
“Те действат по-бавно,” каза той. “Ще ти се обадят бе. Споко.”

(Още: Вижте историята на нашето запознанство в поредицата Парите и любовта: Да си намериш мъж по интернет – моята история)

* * *

И наистина ми се обадиха. Обадиха ми се! Имах трето интервю.

Междувременно вече бях започнала работа на гадното място. Мина цяла една седмица, когато получих толкова чаканото обаждане. Беше в петък следобед и се разбрахме за интервю в понеделник.

“Само че как ще стане?”, попитах бъдещия си съпруг. “Обедната е само един час. То самото интервю ще е поне 40 минути, плюс 30 минути път, плюс ако се наложи да чакам…?”
“Ти пък какво го мислиш изобщо!” – вдигна вежди той. “Ако те одобрят, така или иначе ще се махнеш оттука, какво ти дреме?”
“Ама ако не ме одобрят, ще си остана тук, и освен това ще ми се мръщят че хем съм нова, хем още на първата седмица си просрочвам обедната.”
“Абееее, добре ще мине, аз знам; а ако ти кажат нещо за това, че си закъсняла, ще се извиниш и толкоз. Няма да те махнат за това, че веднъж си закъсняла.”

* * *
Междувременно се чудех дали да кажа на сегашната си работа, че напускам.

За новото място интервюто наистина мина добре, и вече имах сериозно основание да се надявам да започна. Вътрешно вярвах, че ще ми предложат работата, но все пак гаранция нямаше… Пък и с темпото, с което действаха, знам ли – можеше и месец да мине, преди да вземат решение.

Чудех се какво да правя със сегашната си работа. Макар да бях там само една седмица, все пак ми беше малко кофти, че нищо не им бях казала. Все пак те бяха отделили време да ме обучават, да ми направят договор, да ме запознаят с колегите. Ангажираха хора да ми направят email акаунт, карта за достъп и протокол за обучение. Така че, ако ме питате дали ми беше кофти тайно да ходя на интервюта за други фирми? Да. Дали ми беше кофти дето от първия ден мечтая за деня, в който ще напусна? Дам. Не беше идеалната ситуация.

Но от друга страна, на собственика явно не му беше кофти да кара персонала да му работи +1 час всеки ден. И в събота. Не му беше кофти да плаща осигуровки на минималната. Той си гледаше неговия интерес, нали? Е, аз пък трябваше да си гледам моя. Затова си държах устата затворена.

Ако работодателите проявяваха минимална коректност поне да спазват Кодекса на труда, нямаше да има такива ситуации. Но работодателите масово си правят каквото си искат (а къде дреме Инспекцията по труда не знам) и масово не се спазва 8-часовия работен ден. Нито се осигуряват служителите на реалните пари. Щом е такава работата – да си гледат работата. Служителите не им дължат никаква лоялност. Каквото повикало, такова се обадило…

* * *

Този път от голямата фирма действаха бързо. Веднага след интервюто си стиснахме ръцете. Парите бяха малко по-малко от на сегашното място, ама то ако смятам всички извънредни часове там, друга ще е сметката :) Защото извънредно там са +1 час на ден и 5часа в събота, тоест 10часа седмично. На месец – 40 часа. Ами че това си е цяла една работна седмица, дето я бъхташ за без пари.

Отидох да кажа на собственика, че напускам. “Е защо, какво не ти хареса тук?,” попита ме той. “Не ти ли харесва работата? Мисля, че и условията са доста добри, в сравнение с другите места. Ако е заради пари, може да поговорим…”

Колкото и да бях поласкана от желанието му да ме задържи, знаех, че няма как да се разберем. Аз исках стабилна работа и нормални условия на труд, както е по Кодекса на труда. Това тук никога нямаше да стане. Казах му, че всичко е окей (лъжа) – какво да му обяснявам другите работи… “Тогава защо отиваш на другото място?” попита той. Мисля, че той искрено си вярваше, че фирмата му е страхотно място за работа. Също като предния експлоататор, дето не ги карал да идват в събота, ама те си идвали…

Отговорих му – “амииии повече възможности” :) Тази фраза не значи нищо, разбира се, и ми свърши работа идеално :)

(Още: Вижте хитроумните народни “фрази” във вид на Цитати за парите – с картинки!)

* * *

Ето така стана то, че започнах работа в една НОРМАЛНА фирма. Не съжалявам за всички перипетии, през които преминах, докато стигна дотук. Защото така разбрах две неща: първо, “НОРМАЛНО”-то не е много нормално в България, особено в малките градове; второ, като попаднеш на едно НОРМАЛНО място, дръж се здраво и не се пускай :)

Хареса ли ви това? Вижте всички материали в Архива и си направете абонамент по email!

23 thoughts on “Парите и любовта: (не)Нормални условия на работа (6)”

  1. Явно да си намериш работа с някакви минимални изисквания, като това да спазват Кодекса на труда, не било лесно. Може би съм се разглезил, защото досега не съм работил във фирма, която не спазва законодателството. Криза е и пазарът на труда е в полза на работодателите, но хората явно са се примирили с извънредно работно време без заплащане, осигуровки на по-ниска заплата и постоянно “укорително” отношение на собственика.

  2. Да Тони, разглезил си се. И аз се бях разглезил с последната фирма, в която работех. Всичко според Бг законите – от работното време и осигуровките, до най-дребния софтуер (лицензиран). Освен това, условия на труд, отношение на работодател и шеф, привилегии, колектив, всичко бе на изключително високо, за българските стандарти, ниво. Не знам какъв е процента на подобни фирми в България, но търсейки си работа, попаднах на невероятни оферти. При една от тези оферта, ако бях малко по-невъздържан и некултурен, най-малкото което можех да направя е да се изсмея в лицето на интервюиращия, да му тегля една карнобатска, петминутна, без повторения и да му тръшна вратата… Нямаш си представа за каква наглост и експлоататорско мислене от страна на работодател става въпрос. В същото време, за пореден път съм удивен от робската психика на българина. В една от фирмите, работниците бяха буквално като роби на плантация, само че в условията на 21 век.
    А относно кризата. За мен, тя е просто в главите на някои хора.
    Ако перефразирам една известна поговорка – Не е луд този, който предлага работата, а този, който се съгласява на нея…

  3. jeksi, не исках да съм толкова груб и директен, но си прав, че има много места, които спокойно могат да се нарекат икономическо “робство”. Хората там нямат избор (или поне те така виждат нещата), а това е страшно. Новоизпечените работодатели могат да са много изобретателни в това да третират хората буквално като роби. Както се казва “Дай ми безработица и ще има роби”.

  4. И аз съм така “разглезена” като теб :) Но това не е до кризата. В двете фирми от историята нещата са били така и преди кризата, ще останат така и след нея.

  5. У някои хора наистина има робска психика – и как няма да има, като първата му работа е била примерно барман, после примерно хамалин… тези хора са свикнали, че нещата в Кодекса са само на хартия. Дори и сред висшистите – много зависи какви ще са първите фирми, в които ще работиш. Ако от самото начало те “научат” че осигуровките и празничните дни са лукс…

    Колкото до избора, на някои места и в някои ситуации избор наистина няма. София не е България.

  6. Рая, просто хората трябва да се научат, че винаги имат избор. Ако няма работа в Свищов, отиди в Добрич. Ако и там няма, отиди във Варна. Ако и там не те устройва, има София, Лондон, Париж… Винаги има избор. Въпросът е колко риск би поел, за да живееш добре и да имаш хубава работа. Тези бармани и хамали биха ли рискували да отидат в друг град? Да, София не е България, но възможности има навсякъде. Хората продават въздух от Родопите, антично ренде от 1950 година, положителни тестове за бременност…

  7. Не трябва да се позволява да има места без конкуренция между работодателите.
    Ако това стане, няма да има проблеми с осигуровките и законите.
    В София нещата са добре, защото има голяма конкуренция на работния пазар.
    И колкото си по квалифициран толкова си по-търсен.
    В селата и в малките градове няма реална конкуренция – малко фирми търсят даден тип специалисти, съответно условията са каквито избере работодателя.

  8. Тони, местенето в друг град не опира само до това дали ти стиска или не :)) Малко по-комплексно е. А и както казва моя мъж, “не може цял живот да почваш отначало”.

    Аз съм се местила в различни градове три пъти в живота ми досега, и всеки път е голямо главоболие. Освен самата организация (работа, квартира, местене, пътуване, пари) губиш и контактите си в стария град, в новия никой не те познава и ти не познаваш никой. И пак нали може да кажеш “карай да върви” когато си сам, но когато си семеен и особено с дете вече става наистина доста сложно да се местиш.

    Да не говорим ако трябва да се грижиш за болен родител или нещо подобно.

  9. Тошко, в малките градове хората са благодарни изобщо да имат работа, какво остава да имат и “претенции” за вида работа или за реални осигуровки :)))

    Това, че някъде си нямало достатъчно работа не освобождава работодателите от задълженията им по закон, както и не освобождава Инспекцията по труда от това да си гледа работата. Ама… ко да прайш :)

  10. Напълно съм съгласен с тебе – закона трябва да се спазва, дори и в малкия град.
    Но реалностите са други.
    На малко хора им стиска да кажат “като не плащаш осигуровки няма да ти работя” или да пратят инспектори на работодателя си.
    От време на време съм се замислял да работя в някой по-малък град, където живта е по спокоен, разстоянията по-кратки и въздуха по-чист. (В сравнение със София дори Пловдив е по-добре в това отношение). Но истината е, че в Пловдив или някой друг град няма да получа и половината от тукашната си заплата. Въпреки, че програмистите сме търсена професия.

  11. А това, че някъде си нямало достатъчно работа, освобождава ли служителя да си търси правата и да си гони собствените интереси??

  12. Рая, аз говоря за случаите, в които не можеш да си намериш работа там, където живееш. Ако и настоящата ти работа беше като предишната, какво щеше да направиш? Щеше ли да се примириш? Въпросът е да търсиш възможности. Един приятел – зъболекар, който завърши наскоро, отиде да работи в едно село с 300 души население, близо до Ловеч. Сега е “хванал” още няколко села и се чувства много добре.

    Явно и в това мислене съм се “разглезил”. Аз вярвам, че където и да си, има възможности и не е нужно да се съгласяваш на такива робски условия на работа. А това дали може цял живот да започваш отначало, зависи от мисловната настройка. За българинът живота се върти около жилището, а ако и родата е наблизо, това е неговото минало, настояще и бъдеще. Да, с дете е по-трудно да се преместиш, но не и невъзможно. Трябва да сме граждани на света, а не роби на работата и на жилището.

  13. Програмистите направо сте фанали дедо боже за мантията ;))

  14. Е, ако и настоящата беше като предишната щях да продължа да търся. Може би в един момент щеше да ми писне и може би наистина щяхме да се преместим. Тук си прав. Но все пак местенето за мен е крайна мярка.

    “Аз вярвам, че където и да си, има възможности и не е нужно да се съгласяваш на такива робски условия на работа.” – мммм и да, и не. Много зависи откъде тръгваш, каква ти е стартовата позиция. Какви възможности имаш (съответно какви претенции можеш да имаш) зависи и от образование, начин на мислене, опит, възпитание, и прочее.

  15. Рая, това е проблема на повечето хора – те се съобразяват с това, какви са родители те им, какъв опит имат, къде живеят и т.н. и винаги намират оправдания и причини защо нещо НЕ става или НЕ може да стане. Близкото и далечното ни минало са повлияли на тези нагласи, но вече сме нормална европейска държава и имаме същите възможности като останалите европейци. За тези, които ще кажат, че сме най-бедната страна в ЕС – да, така е, но сме в 20% държави най-богати в света. Защо сами се ограничаваме? Аз съм от Провадия и най-голямата ми мечта трябва да е да си купя гарсониера в някой краен квартал на Варна. Когато си помислиш това, ти вече си се отказал.

  16. Тони, само че има голяма разлика между “оправдание” и “причина”.

  17. Рая, във връзка с казуса на Иван и Драган същестува старата мъдрост, че човек не може да си избира родителите и учителите. И често семейството и близките хора те спъват най – кофти в старанието си да ти оформят начин на живот.

  18. Не са разрешени коментарите по последната статия (дали всеки може да стане богат)

  19. @Kitty – амиии, не казвам че е нарочно, но по една или друга причина, въпреки старанията си, родителите често не осигуряват лесен финансов старт на децата си.

  20. @Todor – ауууу, чак сега видях! :(( Баси тъпото. Амиии вече го оправих ама… след дъжд качулка :)

Leave a Comment