Досега в епизод 1: Парите като акции на държавата

…Техните алфа-монети скочили още повече! В началото всеки Алфа имал по 1 монета и произвеждал по една шепа сол; и сега всеки Алфа имал по 1 монета, но вече произвеждал по две шепи сол + една шепа подправки. Така зад 1 монета вече имало три пъти повече стоки, които – за разлика от портокалите на Гама – били доста ценни.

Хора от други села искали да отворят дюкянчета на пазара в село Алфа, но за целта им трябвали алфа-монети. Търговци от други села пък държали част от парите си в алфа-монети, защото те били стабилни и май ставали все по-скъпи. Село Алфа било много печелившо!

Един ден обаче старейшината събрал хората и им предложил нещо, което се видяло на хората много странно…

ЕПИЗОД 2

…Един ден обаче старейшината събрал хората и им предложил нещо, което се видяло на хората много странно.

Снимки: google "lots of stawberries", обработка: Рая

“Трябва да изсечем още монети”, казал той.

Настанала гробна тишина.

Хората се споглеждали объркано, после започнали да си шушукат и да се питат едни други какво да правят. Понеже обаче уважавали старейшината, оттук-оттам започнали да се чуват “Ами щом казва така”, “Аз не разбирам – каквото каже той, това” и “Да го направим!”.

Сред хората обаче имало един лихвар и като видял, че предложението на старейшината ще се приеме, се вбесил.

“Старче, ти си изкуфял!” – креснал той. “Сега на всички ни е добре – живеем охолно, парите ни са скъпи, околните села ни гледат като царе! А ти искаш да изсечем още монети?! Но и децата знаят, че колкото повече имаш от едно нещо, толкова по-евтино става то. Това ли искаш ти, да ни сполети съдбата на Гама, дето никой не им искаше парите?!”

“Прав е лихварят” – обадил се друг човек. “Ето аз имам у нас една монета. Миналата година с нея можех да си купя една шепа сол, тази година с нея мога да си купя 2 шепи сол + 1 шепа подправки, догодина ще мога да си купя и 5 наденици с нея.”

“Дъщеря ми се ожени за мъж от Делта” – казала една жена. “Дадохме им зестра от нашите монети. И понеже те стават все по-скъпи, щерката и зет ми – нали са умнички децата – искат да изчакат няколко години още да поскъпнат и после направо къща да си купят с тях.”

Лихварят кимал доволно.

“Старче” – подел отново той, – “Виждаш ли, хората не искат да сечем още монети, защото иначе тези, които всеки има сега у себе си, няма да са толкова скъпи.” После се обърнал към хората: “Хайде, да се разотиваме; виждате го, че е изкуфял и иска да ни разори”.

Опитал се старецът да ги спре, да им обясни, но никой не го слушал.

На другата година обаче хората, притеснени, сами го извикали.

“Старейшино” – станал един човек, като си свалил шапката и я мачкал нервно в ръце, – “Нещо объркахме. Аз плета кошници и това ми е занаята. Навремето за 1 монета трябваше да оплета 1 кошница. После за 1 монета трябваше 2 кошници, после 5, сега 10 кошници давам за една монета – дете ми се роди, да му купя люлка – обаче никой не ги купува кошниците. Всеки казва – догодина ще купя, тогава за една монета сигурно 20 кошници ще мога да взема…”

“И с люлките е същото”, оплакал се друг майстор.

“Закучи се работата и търговията замря”, обадили се търговците. “Толкова евтино продаваме стоката, само и само да изкопчим една монета барем, и пак не купуват. Все чакат още и още да паднат цените. Докога така? Ще умрем от глад!”

“Лихварят е виновен!” – закрещели изведнъж хората и погнали да го бият. “Щото сега на всички ни е зле, само на него му е добре!”

Старейшината обаче ги спрял:

“Чакайте, чакайте. Не е тъй. Главата си залагам, че лихварят е най-зле от всички и ако това продължи, първи ще умре от глад. Така ли е, лихварино?”

Засрамен – и малко пораздърпан и разтреперан – лихваринът казал:

“Така е. Никой вече не взима назаем, защото с всеки ден става все по-трудно да намериш пари, да се сдобиеш дори с една монета. Ето майсторите го казаха – ако преди 1 монета можеше да я вземе срещу 1 кошница, после станаха 2 кошници, 5 кошници, 10 кошници… И не може човекът да си върне заемите никога! Остави мойта лихва, ами просто самите пари много поскъпват. Аз като дам на човека 1 монета назаем искам после да ми върне 1 монета и 1/3 и от това печелех…”

Ливаринът спрял за малко и въздъхнал.

“…обаче като никой не взима назаем от мен, аз нямам от какво да печеля. Пък и хората не си държат вече парите у мене – че за какво им е? Преди срещу 1 монета им плащах 1 монета и 1/10. На тях им е по-изгодно сега да си стискат парите, защото виждаш – тази година 1 монета = 5 кошници, догодина 1 монета = 10 кошници. Аз как да ги привлека към мене, като моята лихва е само 1/10?”

Станала и жената на кръчмаря.

“Вече и от околните села спряха да идват” – казала тя. “Много скъпи им идват нашите пари. Чужденците вече не могат да си позволят да си построят къща тук. Ето, един искаше да направи кланица до нашата кръчма, но се отказа. Вика, аз и да събера 50 монети за кланица, после месото спрямо парите е толкова евтино, че кога ще събера аз 50 монети… И се отказа човекът”

“Не се въртят парите”, въздъхнали хората.

“Ако продължи така”, казал майсторът на кошници, “с колегата дето прави люлките ще си разменяме директно кошници за люлки…”

Накрая млъкнали хората омърлушено – и малко гузно – и зачакали да чуят старейшината какво ще им каже.

“Когато се отделихме и направихме свои монети, ние имахме 100 шепи сол и бяхме 100 човека. Ако си спомняте, изсякохме 100 монети” – започнал той. “После обаче постепенно забогатяхме; всеки от нас вече произвеждаше годишно не 1 шепа сол, а 2 шепи сол + 1 шепа подправки. За щастие това бяха ценни и търсени стоки – за разлика от портокалите на Гама, които нямаха никаква стойност и затова парите им се обезцениха.”

“С течение на времето обаче ние придобихме все повече стоки – едно че ние произвеждахме повече, второ че търговията ни вървеше добре. Народиха се много деца. Отделно много хора се заселиха при нас. А парите ни останаха пак 100 монети.”

“И така се оказа, че ние имаме повече хора и повече стоки  и нужда от повече обмен на тези стоки между тези хора. А средствата ни за обмен – монетите – са недостатъчни вече. Имат прекалено голяма стойност и затова трудно се преглъщат, трудно се въртят”

Хората слушали напрегнато и чакали крайното решение на старейшината.

“Затова! Сега ще изсечем още 100 от нашите монети – ”

“И ще ги раздадем на хората?” – избързал да пита някой.

“Не” – казал старейшината. “Това е все едно да разсечем монетата на две половинки. Реално нищо не променя. Вместо това имам нещо друго предвид…”

(следва продължение – ако има интерес.)

(update: еми явно няма достатъчно интерес, така че няма продължение :) )