Приказка за планината

Имало едно време едно момченце, което живеело в подножието на планината, в едно селце.

Хората живеели в колиби и ходели боси, понеже пътищата в селото били от кал и били меки на краката. Дрехите им били от дълги роби – да е леко и свободно. Рядко миели косите си, а ръцете им били прашни, с черни нокти. Всички в селото се познавали и знаели.

Понеже селото било обикновено и безинтересно, там почти не идвали чужди хора.

Веднъж обаче през селото случайно минал един човек на кон. Той се спрял при бащата на момчето да си купи ябълки.

-Откъде си, господине? – попитал бащата.

-Ей от там – казал непознатият и посочил нагоре по планината.

-От горното село?

-Да.

Бащата подал ябълките на непознатия.

-И как е там?

-Не е добре – рекъл непознатият. – Зимата е студено и конете ми няма да изкарат без конюшня.

-Какво ще правиш тогава?

-Почнал съм да я строя, но не знам дали ще успея навреме.

-А не можеш ли без коне?

-Как без коне! – възкликнал непознатият. –Нали ходя нагоре по планината, там е училището на децата ми.

След като човекът си тръгнал, малкото момченце попитало баща си:

-Татко, защо в нашето село хората нямат коне?

-Защото не им трябват, сине.

-А как ходят на училище?

-Ами не ходят, сине.

-А защо децата на този човек ходят?

Бащата погледнал сина си, после се загледал нагоре към върха на планината, където слънцето светело силно и чисто, а облаците били бели и пухкави.

-Мисля, че иска децата му един ден да живеят по-близо до върха на планината. Там е по-хубаво. Колкото по-нагоре си, по-хубаво. Водата е по-чиста, а не като при нас в подножието – пълна с клони и камъни. В тревата има цветя, а не като при нас – змии. Няма вълци горе. Хубаво е.

-Тогава искам и аз да стигна върха на планината! – извикало момченцето.

Баща му го потупал по главата.

-И аз исках, когато бях малък като тебе. Но успях да стигна само до тук, до най-високата махала на нашето село. На мястото на нашата колиба преди беше гората. Аз започнах да сека дърветата, майка ти влачеше клоните им настрани. После се роди ти…

-Татко, а може ли да живеем в горното село, при конете? – прекъснало го нетърпеливо момченцето.

-Дори и да отидем, аз не знам как се гледат коне, сине – въздъхнал бащата.

-Трудно ли е? Можеш ли да се научиш?

-Всичко се учи, синко, ама овреме. Бягай сега да играеш!

Тази вечер, след като момченцето заспало, баща му дълго време не можал да заспи – мислел си за върха на планината, за горното село, за конете, и за въпросите на сина си. Спомнил си и за себе си като малък и как искал да се изкачи до върха на планината. Накрая събудил жена си и двамата цяла нощ си говорили тихо, но оживено.

На сутринта момченцето изтичало при майка си в двора.

-А! Къде е татко? – учудило се то.

-Има работа – казала майка му.

-Отивам при него! – рекло момченцето и хукнало босо по калния път.

-Чакай!… – викнала майка му, но то вече било далече.

По обяд момченцето се върнало изморено и тъжно.

-Мамо, татко го няма на нивата! – казало то притеснено. – Всички ниви проверих, другите татковци работят там, но моя татко го няма!

-Защото не е на нивата, сине – рекла майка му. –Това исках да ти кажа. Той отиде в гората да сече дърва.

-В гората ли? – изненадало се момчето. –Че защо?

-Защото иска да прокара пътека до горното село.

-Горното село! С конете ли? – светнало детето.

-Да, сине, с конете – засмяла се майка му.

Момченцето много се зарадвало, но като помислило малко, попитало:

-А какво ще ядем зимата, щом татко не работи на нивата?

-Ти не му бери грижа – бягай да играеш! – казала майка му засмяна, и момченцето се засмяло. Когато заминало да играе, майка му взела сърпа и тръгнала към нивата. „Дано Господ да помага да изкараме зимата“, прекръстила се тя и започнала да жъне.

Така минали няколко лета, в които бащата ходел в гората, майката – на нивата, а момченцето станало вече по-голямо. Заспивало по-късно, и една вечер чуло родителите си да си говорят шепнешком.

-Утре да го събудиш рано – казал бащата.

-Утре ли! – възкликнала майката. – Че той е още много малък!

-Не е толкова малък – възразил бащата, – а и няма за кога да чакаме. Ти, жено, успяваш да ожънеш, много си работна, но изкарваш жито едва колкото да изкараме зимата. Не остава да засеем втора нива. Затова – утре да го събудиш рано…

Момчето тихо се върнало в леглото си. „Значи ще ме водят на нивата“ – помислило си тъжно то, „мама и татко не смогват сами…“. После заспало и за последен път сънувало как отиват да живеят в селото с конете.

На сутринта майка му го събудила рано, отчупила му две парчета топла питка и му завързала бохча. Усмихвала се, но отвреме-навреме очите й се пълнели със сълзи.

-Хайде, сине, – прегърнала го тя, – че баща ти те чака… да го слушаш, и… на добър час!

Момчето излязло на двора, където го чакал баща му с два сърпа в ръка – един голям и един малък. Тръгнали по пътя, а след няколко крачки момчето се обърнало да се усмихне на майка си да я успокои. Майка му била излязла до портата и плачела вече без да се крие, но се усмихнала на момчето и помахала с ръка.

***

Бащата и момчето наближили нивите, но бащата тръгнал през поляната към гората.

-Няма ли да ходим на нивата, татко? – попитало то.

-Ела сега, ела – рекъл баща му и продължил към гората.

Когато наближили, момчето видяло една тясна пътека, изсечена между дърветата и храстите. В гората било хладно и тъмно, въпреки слънчевия ден.

-Какво ще правим тук, татко? Ще сечем дървета ли?

Бащата клекнал до момчето.

-Синко, тази пътека ще те отведе до Горното село с конете. Тясна е, защото никой не е минавал по нея. Знаеш, нашето семейство е от подножието… ти ще трябва да си първият, който да иде в Горното село.

Момчето погледнало тъмната, непозната пътека, и усетило хладния вятър през тънката си роба.

-Добре, татко – казало то. –А кога ще дойде мама? И тя ще дойде с нас, нали?

Бащата погалил момчето по косата и поклатил глава.

-Сине, аз изсякох тази пътека в гората за теб. Тясна е и на места храстите са избуяли наново, затова вземи този сърп – бащата подал малкият сърп на момчето. –Ако някъде не успееш да минеш, отрежи клоните с него.

-Сам ли ме пращаш?! – уплашило се момчето. –И да режа клони със сърп?!

-Нямам друго да ти дам – въздъхнал бащата. – Платих всичко, което имахме, за да купя брадва, но тя е вече изтъпена от пътеката…

Момчето погледнало баща си и за пръв път видяло колко било надраскано лицето му от клоните. За пръв път видяло и мазолестите му ръце. Но като погледнало пътеката, сърцето му се свило от страх.

-Татко, аз много искам да отида в Горното село с конете, обаче… няма ли друг път?

-Има… но е дълъг и заобиколен, по него само на кон се стига. Пеша няма да издържиш, а коне имат само хората от Горното село. Бъди смел! Ти си умно момче, ще се справиш!

-Ти също си умен – казало тихо момчето. –И голям, и силен… щом ти не си могъл да идеш, как аз ще го направя?

-Все някой трябва да е първи, сине. Някой трябва да е първи. Е… ако искаш, остани при нас. С майка ти ще бъдем много щастливи! Тук, в подножието.

Момчето помислило малко и си представило ясното слънце и меката трева на върха на планината и сърцето му затупало с трепет. Но му било мъчно за бащината си колибка и топлото огнище.

-Татко, а не може ли да изчакам малко да порасна първо?

-Когато си готов, вече ще е късно, момче. Аз бях пораснал, преди дори да погледна към върха на планината. Затова с майка ти успяхме само да преместим колибата от долния край на селото до горния, най-близо до гората…

Момчето прегърнало силно баща си и се приготвило да тръгва.

-Според теб ще стигна ли някой ден до самия връх на планината, татко? – попитало то за последно.

-И хиляда пъти да се питаш, сине, по-добре направи десет крачки – засмял се баща му.

Момчето се усмихнало, прегърнало баща си за последно и всеки тръгнал към съдбата си: бащата – към нивата, а момчето – към върха на планината.

Хареса ли ви това? Вижте всички материали в Архива и си направете абонамент по email! Потърсете kadebg във Фейсбук!

5 thoughts on “Приказка за планината”

  1. Да бъде светъл умът, здраво тялото и весело сърцето на всеки, дръзнал на върви напред и нагоре за по-добър живот. Хубаво- лесно – няма……

  2. Рая, благодаря за приказката.
    Гъделичка народнотворческия ген някак си.
    Представям си как някъде под селото на момчето, зад още една непроходима гора, се е сгушило едно друго село, от което върха на планината въобще не се и вижда. А от селото на върха на планината се виждат села на други върхове, някои от тях по-високи, други по красиви, трети по-плодородни… Интересното е, че за да стигнат до тях, хората от върха трябва да слезнат надолу и да минат през селата под тях първо. Или да се научат да се научат да летят (може и без самолет). Или да свържат, примерно безжично, старателно моделирани във виртуалната реалност села. Ха. И таласъма се почеса замислено по задния ляв рог, а самодивите се засмяха звънливо и отпрашиха към следващата приказка.

    Интересно как гъвкаво с приказната символика може да се отразява и реалният живот. И сега, и преди десетилетия, и преди столетия.

  3. @Ицо – малко по-други идеи имах за втората част, но е хубаво, че имаш своя интерпретация. Всъщност, това е най-хубавото! :)

  4. Много интересна приказка.С нетърпение чакаме продължението, дали момчето е успяло да стигне до горното село как са го приели там?След време ще се върне ли да посети родителите си или да ги вземе там в горното село,за което и те са мечтаели на младини или ще промени мисленето си и няма да се върне повече при тях?

  5. @Valentina – благодаря! Ако има достатъчно интерес, ще напиша втора част :)

Leave a Comment