Днес ви предлагам откъс от книгата “Близнаци” на Мишел Турние (“Gemini” by Michel Tournier). Мишел Турние е френски писател, роден 1924 г. Книгата е издадена 1975. Прилича повече на художествен роман, отколкото на философско есе или наръчник по психология. Не съм я чела цялата, само този откъс и малко от началото.

michel tournier

Мишел Турние. Снимка: wiki


ПСИХОЛОГИЯ НА БЕДНИТЕ

1. Бедните ядат два или три пъти повече от богатите. В началото мислех, че е защото изразходват повече енергия в труда и ръчната работа. Но не е [само] това, понеже резултатът от този режим е тенденция към пълнеене.

Коментар от Рая: тоест, ако ядяха само заради нуждите на физическия труд, нямаше да пълнеят.

Истината е че бедните, дори когато нямат непосредствена нужда от храна, робуват на вродения си страх от гладуване, създаден у хората чрез векове от бедствия и кризи. В същото време [бедните] се придържат към естетическите канони на живота в лишения, които правят дебелите жени да изглеждат красиви и желани, а мъжете с едри кореми да изглеждат мъжествени и впечатляващи.

2. Бедните се обличат по-топло от богатите. След глада, студът е втория бич, от който най-много се страхуват. Бедните още са поданици на атавистичния страх от студ и го виждат като източник на множество болести (да настинеш = да легнеш болен). Да ядат малко и да ходят голи са привилегии на богатите.

3. Бедните по рождение са [уседнали]. Техният селски* произход ги кара да виждат пътуването като изкореняване, странстване и заточение.

*Коментар от Рая: “селски” предполагам е референция към дните на крепостните селяни, които не са можели да напускат господаря си.

Те не могат да пътуват леко [с малко багаж]. Те трябва да бъдат обградени с подготовка и предпазни мерки и се натоварват с безполезен багаж. И най-малкото мърдане при тях е все едно миграция.

Коментар от Рая: при мен това е особено вярно. Мразя да пътувам. Обичам родния си малък град. (Още: Голям бизнес в малък град?)

На всичко отгоре като ме приеха в УНСС, първото носене на багаж беше наистина все едно миграция. Бяхме взели оттук ВСИЧКО, все едно в София няма магазини – от кърпи и хавлии, през вилици и лъжици, до лепкащи закачалки за кърпи и сапунерки.


4. Бедните постоянно чукат на вратата на лекаря. Третият им кошмар, който не са надраснали, е болестта.
Лекарите в райони с работническа класа са постоянно тормозени заради настинки и язви. Бедните понякога се чудят как така богатите никога не се разболяват. Отговорът е прост: те не мислят за това.

5. Понеже работата им е изтощителна и неприятна, бедните имат две скъпи мечти, които са на практика едно и също нещо: почивни дни и пенсиониране. Необходимо е човек да принадлежи към управляващата класа, за да може да игнорира тези два миража.

Коментар от Рая: Тук също се признавам за виновна. Винаги чакам с нетърпение почивните дни и отпуските и все ми се иска да продължат вечно. Животът ми се върти около календара. И си мечтая да не работя, да разполагам 100% с времето си.

Защо авторът нарича тези желания “миражи”? Може би защото не е възможно човек да не прави абсолютно нищо?

6. Бедните са жадни за важност. Те не са сто процента сигурни, че принадлежат към човешката раса. Ами ако са просто животни? Оттук и нуждата им да се контят, да носят шапка и да заемат своето място, колкото и скромно, в обществото. Оттук и вижданията им за достойнство. “Да си уважаван” се дефинира лесно: именно разпадът на кода на честта послужи за поуки сред аристокрацията. Когато […] благородниците бяха заменени като лидери на нацията през 1789, честта беше добавена към съставките на “да си уважаван” (достойнство и приличност), на които аристокрацията чудесно не обръща внимание.

Коментар от Рая: това не го разбрах съвсем, но в общи линии го тълкувам, че бедните прояват дребнава докачливост, породена от комплекс за малоценност.

7. Политически, бедните са упорито консервативни, тъй като приемат обществото както е и са решени да си проправят път в него.

Коментар от Рая: в смисъл, че те не са адаптивни и не обичат промени в статуквото, понеже твърде бавно научават правилата на играта. Правилата за бедните ги пишат богатите. А при нови правила трудно се ориентират.

[Бедните] не гледат по-далеч от средните класи, към които са устремени да принадлежат възможно най-бързо. Резултатът е, че нито една революция не е била донесена от народа. Всички революционни елементи в обществото се намират сред младите, в студентите, тоест сред децата на аристокрацията и горните средни класи.

Историята предоставя чести случаи на агресивни социални рокади, катализирани от младежта на най-харесваните класи. Но революциите, които започват по този начин, са поети от работническите маси, които ги използват да се сдобият с по-добро заплащане, по-къси часове, по-ранно пенсиониране – с други думи, да се изкачат още едно стъпало в посока към средната класа.

По този начин те засилват и [раздразват] социалната и икономическа система, която е временно разклатена, и спомагат за нейното поддържане като се обвързват повече с нея. Благодарение на тях, революционните правителства отстъпват място на тираничните пазители на установения ред. Бонапард наследява Мирабо, Сталин следва Ленин.

Коментар от Рая: този последния параграф не го разбрах изобщо :)

ПОСЛЕПИС ОТ РАЯ

Откровено казано, този текст ме остави с доста противоречиви мисли.

Някои от тезите – че бедните са по-дебели от богатите, че имат фобия от промени (вкл. пътуванията и смяна на политико-социално-икономическата система), че отчаяно искат да са значими и уважавани – приемам за верни, без да мога да дам аргументи защо.

Както видяхте, на места в текста съм се опитала да дам пояснения. Но все пак не знам доколко съм направила точен превод – оригиналът е на френски и е преведен на английски, а аз превеждах от английски на български. Освен превода, не съм сигурна и дали правилно схващам философията на автора.

Затова ми е изключително интересно да чуя вие какво мислите. (Това винаги ми е интересно, но сега повече от всякога!)